— Тук всички те очакват с нетърпение!
И там го чакат. Навсякъде чакат Петя. Всички се нуждаят от него. А може би, мина му през ума, не е нужно да чака цяла седмица?
— За колко имаш пари? — попита той Гоша.
— Братле! Та истинската дружба не се изразява в товарно-парични отношения! Дружбата е свързана с натурален обмен! — отново му се заусмихва онзи. — Ние на теб нимфи, ти на нас — добро настроение? — Усмихваше се така, че сигурно го боляха бузите. С всички сили. И опашка сигурно щеше да мята, ако не седеше върху нея.
А Иля го шибна с каишката: пляс по кълките! Пляс по гърба! Както му беше завещал Петя. Че да заврещи.
— Като дойдат кинти — пиши. Край. Разсейваш ме.
Отсвири го, а остана да гледа: дали Гоша ще започне да хленчи? Да му ближе ръцете? Или пак ще се опита да го перне през пръстите? Гледаше в сълзящите му очи, хипнотизираше го. Кротни се. Успокой се. Заври се в колибката, от която изпълзя.
Ти си прав, а аз не. Аз те издърпах от миналото, от училищните снимки, сам не знам защо. Аз захраних теб, безгръбначния, със захарна пудра. Научих те, опитомих те. Преди си ми бил нужен за нещо, но сега си ми омръзнал. Защо съм постъпил така с теб? Защо?
Цялата история я нямаше в съобщенията, виждаше се само сухият остатък; а самите уравнения, съсипващи приятелството, многоетажни и с всякакви неизвестни, се изграждаха, естествено, в разговорите, при срещите. Там Иля нямаше как да попадне.
Ама какво значение има! По друг начин така или иначе няма как да стане. Преди може и да съм те кредитирал, Гош, но вече няма да го бъде. Балансът между нас ще остане неизравнен: ти си неправ и жив, а аз съм неправ и мръзна в канализацията. Не завиждай, утеши се.
Само не ме питай нищо повече. Не мога да говоря.
Гоша сякаш го чу. Отпълзя настрани. Прости, приятелю.
Усещаше противен сладникав вкус в устата си.
Погледна часовника: часът бе същият като предишния ден, когато се беше прибрал да си мие ръцете. Беше минало едно денонощие. Денонощие, а Петя не се беше вкочанил.
* * *
Утре трябва да предаде поздрави на бащата: от Денис Сергеевич. Само че как да ги предаде, като баща му го няма в контактите? През майката? Не, тук има нещо друго. Няма развод, не е сирак. Щом празнуват заедно бащиния рожден ден.
Измисли го. Да вземе да претърси целия телефон за „баща“. Все някъде ще го намери. Написа баща в търсачката, започна да проверява. Намери разговори с майката, безброй. На Нина беше говорил нещо за баща си. На други хора. А самият той беше потънал вдън земя. Може и от другите да научи нещо за него, но може да опита и още нещо.
Ами ако е „татко“? „Татко“, а не „баща ми“?
Появи се.
— Татко, върви на майната си, разбра ли?
Ето го и него. Юрий Андреевич Хазин беше записан в телефона на Кучката. Беше го запаметил като страничен човек. Татко. Изведнъж му се прииска да се наплиска със студена вода. Изми си очите, преди да отвори разговора.
— Разбра ли ме? Може да не разговаряш с мен, може дори да ме лишиш от наследство, хич не ми пука! Няма смисъл да ме учиш как да живея! Ти си имаш свой живот, аз си имам мой! Край, довиждане!
И тук прекъсваше. „Довиждане!“ беше последната дума, от Петя. Разговорът беше приключил преди три месеца.
Що за човек си ти, Хазин?! Защо се държиш така с баща си? Ако Иля имаше такъв телефон — но негов, личен, ако в него можеше просто да напише в търсачката „татко“ и да намери истинския си баща някъде в запаметения минал живот… Да намери контакта.
Защо, за какво?
— ГАДИНА НЕБЛАГОДАРНА! ЮДА!
Баща му пишеше само с главни букви. Всичко, което пращаше на Петя, беше написано само с главни букви.
— И не бива само себе си да изкарваш светец! — беше му изкрещял синът му преди това.
— КРАКЪТ ТИ ДА НЕ СТЪПВА ПОВЕЧЕ В МОЯ ДОМ!
Малко по-нагоре.
— А ти си свикнал всичко да става по твоята, нали?
— ЗАЩОТО СИ СУКАЛЧЕ! ЗНАЕШ ГО МНОГО ДОБРЕ! КАКВО СИ ТИ БЕЗ МЕН? КЪДЕ ЩЕШЕ ДА СИ СЕГА?
— Ще видиш как ще се справям от сега нататък.
— ДА ВИДИМ ТЕ КАК ЩЕ ТИ ПОМАГАТ! НЕГОДНИК!
И още.
— Сега не мога. Дай да обсъдим всичко тук.
— КАКВО САМО МИ ПИШЕШ? СТРАХ ТЕ Е ДА ГОВОРИМ? БЪЗЛЬО! ИЗЛИЗАЙ ИЗПОД ПОЛАТА НА МАЙКА СИ!
И с това приключваше — всъщност с това започваше. Иля го беше чел отзад напред. Нищо не разбра, освен едно: никакви поздрави не може да предаде на тоя човек.
Какво се беше случило между тях?
Телефонът лежеше на масата — затоплен от ровенето на Иля в него. Затоплен беше сякаш от живота. Но естествено, причината беше друга. Той приличаше на презрял паднал плод — пропукваше се от гнилост. И излъчваше гнила вяла топлина.
Читать дальше