Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

За какво сме си говорили преди? Как да ти отговоря, за да не забележиш подмяната? Отвори разговора с Гоша.

— Педро! Страхотно е, че се видяхме! Точно като в добрите стари времена!

— Ще държим връзка.

Малко сухо беше прозвучало. Брат ли му е, или не? Иля превъртя назад в миналото, за да разбере.

— Слушай… Извинявай, разгорещих се! Уот абаут а ланч? Аз черпя? Как ти се струва „Недалний Восток?“ — редеше Гоша.

— Боклук е твоят „Восток“.

— Ако искаш, ти избери място… — изобщо не се смущаваше Гоша; Петя мълчеше — и тогава, след като не получи отговор, Гоша бързо добави: — Чакай, ще те набера!

Значи някаква котка им беше минала път. Гоша се опитваше да замаже нещо. Трябваше да разбере какво — иначе как да влезе в крачка?

— Защо не се обаждаш, братче?! — нервничеше или го притискаше Гоша.

— За какво да разговарям с теб? Като има пари, тогава се обади.

— Ама нямам сега! На петнайсети ще има!

— Като има, тогава. Аз да не съм Майка Тереза, мамка му, всички да спасявам.

— Не можеш просто така да ме зарежеш, ясно ли е?!! — виеше Гоша.

— Мога. С нищо не съм ти длъжен — пишеше Хазин.

— Не ми се иска на никого да разказвам от кого какво взимам, братче — притискаше го след няколко минути Гоша.

Иля го прочете отново. Заплаха?

— Малчо, мислиш ли, че ще се занимавам с това, ако не съм се обадил, където трябва? Ако обелиш дума пред някого — веднага ще ти затворят устата. И аз няма да си мръдна пръста да те измъквам. И никой друг няма да го направи. Опитай, ако искаш — отвръщаше енергично Хазин.

Това беше краят. А преди това? Трябваше да се върне още назад: беше започнало да се появява нещо неясно, сивкаво, но контурите му все още не можеха да се различат.

— Педро! Ар ю хевинг а парти? — беше писал няколко седмици преди този случай Гоша.

— Аз съм семеен човек, знаеш — усмихваше му се Петя. — Какви купони.

— Да, бе, семеен бил… Знаем, минали сме тоя път… — Гоша се смееше. — Бонус ми падна, искам да го отпразнувам! И едновременно с това да се позаредя!

— Окей, ще намина. Обаче хайде у вас. Ти съобщенията триеш ли, глупако?

— Тъй вярно, другарю капитан! Както ми наредихте!

— Вече съм майор!

А преди това имаше едно, второ, трето — като копия под индиго: „Днес в града ли си? Среща?“ от Гоша, а Хазин му назначаваше среща — където и когато му беше удобно.

Иля продължаваше да връща назад. Току-виж изникнало нещо, което не бива да забравя, когато отговаря на Гоша.

— Братче! Ще идваш ли на срещата на випуска? — беше попитал Петя Хазин някога много отдавна.

— О, здравей. Изненада. Не, едва ли. Да не би да съм забравил нещо там? — правеше се на клоун Гоша.

— Ти пък! Десет години от дипломирането! Трябва! Хайде!

— Да не мислиш, че за десет години някой от тях е станал човек?

— Още повече! Ела да видиш зверилника! Нали двамата с теб сме станали! — беззвучно, чрез скоби, се смееше Хазин.

— Ти просто искаш да видим Симонова.

— Не да я видя, братче! Какво толкова не сме видели? Тая принцеска трябва най-накрая да се пипне!

— А аз за какво съм ти? Двамата с Натка смятахме да ходим на театър.

— За компания! Там освен с теб няма с кого другиго да поговоря! Обещавам ти после тур из клубовете и изобщо културна програма! Пък и колко лета, колко зими, само работа!

— Мамка му. Добре, дай ми един ден за преговори — отстъпи Гоша.

— Ама си мъж под чехъл! Чакам.

Три жълти смайлита на Кучката: смеят се до сълзи. Как беше приключила тая история? Иля превъртя нататък.

— Какво става? Освести ли се? — написа пръв Хазин на следващата вечер.

— Всъщност нормално! — Гоша пусна голям палец. — Никакъв махмурлук!

— Защото е ка-чест-ве-но! Довери се на професионалиста!

— А ти? Симонова капитулира ли?

— Абсолютно! Като знамето на Райхстага!

— И как е?

— Като мартенска котка! — с победоносна скоба — една-единствена — се усмихна Петя.

Сега Гоша се разсмя със смайлита: също както Кучката преди това — три жълти, смях до сълзи. Такъв беше разговорът.

Съученик, значи. Иля ги сравни със себе си. Какъвто му се падаше Серьога, такъв беше Гоша за тоя Хазин. Приятел от училище. Само че при различните хора училищната дружба поема по различен път.

Допи кафето наведнъж.

Потупа с пръст празното прозорче, в което трябваше да напише отговор на Гоша. Набра: „Разваля се“. Изпрати.

Искаше да се върне към Денис Сергеевич, но не му се получи. Гоша се запъна. Изпрати снимка: седи на диван заедно с две пиленца с нацапани лица, които гледат в камерата, издули устни. Самият Гоша — подпухнал, с кръвясали очи, под очите — тъмни кръгове. Усмивката му като на вълчо чучело в музей: разтеглена и като залепена. И мацките като чучела.