Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Клипът свърши.

Отново стана себе си.

Сви и разтвори длан — не е кръв. Лепкаво, топло, глупаво. Мирише на пелмени или хлор. Защо любовта завършва с такова идиотско лепило? Затътри се към банята да се измие — посърнал, прогледнал и опустошен.

Мушна се под одеялото. Трепери дълго: беше отдал цялата си топлина, нямаше с какво да се сгрее. После заспа.

Сякаш беше в килията.

Прозорецът се отвори, в него се появи тлъстото лице на надзирателя, той повика Иля да се приближи. Иля се подчини. Останалите седяха по наровете с изпити муцуни и изранени ръце, повредени очи, като с перде. Обърнаха уши към вратата, сякаш се отнасяше за тях. Килията беше малка. Затвор.

През прозореца заявиха на Иля, че му е предоставено полагаемото се веднъж в годината посещение. Иля се изненада ярко, дневно, защото знаеше: няма кой да идва тук. В съня му не се намираше в Соликамск, а в някакво селище в тундрата, Иля беше чул името му: Потма. Веднъж в годината, помисли си той. Това е специален режим.

Съкилийниците му зашепнаха, захихикаха. Незнайно защо вече знаеха с кого е срещата му и за какво. Иля изтича от килията, разтвори широко крака, протегна ръцете си нагоре толкова високо, сякаш го бяха увесили под пода, опря глава в стената, наведе лице към пода. Щракнаха белезници, поведоха го по сиви коридори с еднакви врати без номера. Как знаят кой къде лежи?

Коридорът криволичеше, а Иля се опитваше да усети с тила си — няма ли да опрат в него цев, защото точно така ги екзекутират: в галерията, на стъпалата, като преди това ги залъжат със свиждане или преместване в друга килия. После си напомни, че вече няма смъртна присъда, но тилът продължаваше да го сърби.

А след това коридорът свърши — с желязна входна врата с шифрован катинар. Отзад го попитаха: знаеш ли кода? Той опита: 123–678. Съвпадна. Катинарът щракна, разтвори челюсти. Охраната остана отзад. Вратата хлопна. По-нататък продължи сам. Във входа беше лято.

Такова лято — когато на улицата е юлска горещина, а вътре влажна бетонна прохлада и даже от асансьорната шахта лъха приятно, като от бабиното мазе. От улицата се чуваха весели викове. Някой играеше там, деца.

Иля тръгна пеша нагоре, макар асансьорът да стоеше там, канеше го. Но вътрешността му беше цялата черна, сякаш беше изгорял. По-добре пеша. Изкачи се докъдето трябва: петдесет и трети апартамент. Вериния. Натисна звънеца.

Отвори му Нина. Хвърли се на врата на Иля, нацелува го. Носеше престилка, сякаш готвеше нещо. От кухнята миришеше на сладко тесто, печени ябълки. Нина посипваше с пудра захар апетитна шарлотка. Прозорците бяха разтворени, лятото издухваше перденцата навътре, пудрата от табакерата хвърчеше по масата. Нина кихаше смешно и леко, като котка. Започна да набожда свещички в пирога. Преброи петнайсет.

Той я попита какво празнуват, защо такова странно число? Тя махна с ръка: ех, ти, с твоите глупави въпроси. Число като число, нищо не означава. Това всъщност е прощално парти. Двамата с теб заминаваме днес. Чакай, къде заминаваме, това е свиждане, аз съм до живот тук. Глупако, какъв до живот, всички куфари са вече стегнати, сам погледни. Ще летим за Америка, там ни чака кола под наем, „Мустанг“ без покрив, ще отидем от Маями в Сан Франциско, през цялата страна, цял месец на път, както си мечтаехме. Ето и визите са в паспортите — сам виж.

Той провери — и наистина: има и задграничен паспорт, и виза. Снимката в паспорта уж е негова, на Иля, но същевременно не е. Бузите са гладки, без белези, косата е бръсната на слепоочията, а отгоре перчем, нагласен като издухан със сешоар. Очите също чужди. Блестящи. С това няма да ме пуснат, Нина, ти какво — изобщо не приличам на себе си. Ще те пуснат, разбира се, точно такъв си си. Той влезе в банята, избърса парата от черното огледало — и в него, точно, беше весел, с пет години по-млад, гладко избръснат и с направена прическа.

И наистина няма да дойдат да ме приберат, попита я той предпазливо, за да не го помисли съвсем за полудял. Само таксиджията ще дойде, отвърна Нина. Давай по-бързо! Чаят изстива, а шарлотката трябва да се яде прясна, иначе няма да е вкусна.

Беше облечена с бяла риза, трите горни копчета разкопчани. Свежа, въздушна, много истинска. Татуировката — квадрати в квадрата — вече беше поизбеляла, синкава, а не плътно черна. Какво означава, поинтересува се Иля. Това е баркод, обясни Нина. Вместо кръстче ми е. Ако го сканираш с телефона, попадаш в сайта на Бог. На него не може да се попадне толкова лесно, до него се стига само по връзката с кода и само в Тор. Всъщност Господ там е само админ, можеш да му пишеш единствено за съпорт, затова пък в сайта виси чатбот, който знае отговорите на всички въпроси.