Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Приятно ползване! На мобилния.

Иля го простреля с поглед и излезе.

Отдалечи се на десетина крачки и след като хвърли един поглед през рамо към стъкления павилион, извади телефона от джоба си. Погледна — пропуснато позвъняване от неизвестен номер. Въведе набързо кода — за да провери кой е, може и да е оставил съобщение. А гадта взе че се изключи от студа.

Прибра се на бегом вкъщи. Заключи.

Телефонът дълго време не идваше на себе си: чистият китаец не правеше добър контакт. Наложи се да го поръчка малко, да го понатика в гнездото. Накрая се пробуди, изкара ябълката. Иля потърпя още няколко секунди, после влезе в архива с пропуснати позвънявания.

Някакъв мобилен номер. Непознат. Досега Кучката не беше получавал съобщения от него в нито един от месиджите.

Какво да прави? Да върне обаждането?

Иля написа на непознатия: „Кой си ти?“, но не го изпрати.

Та нали беше възможно да се окаже познат, дори добър познат? И съобщенията от него да се изтриваха веднага след прочитането им? Напълно беше възможно. Или просто бяха сбъркали номера. Ако им трябва — пак ще позвънят.

Започна пак да гледа Нина — и внезапно се натъкна на нещо съвсем лично. Незнайно защо се сепна, притесни се. И го спря. Та нали май точно такова се надяваше да намери? Но твърде го беше срам да гледа как закланият Петя я гали. Беше го срам и от собствената си непристойност сега, когато майка му беше мъртва. Ами ако го гледа?

Ами ако попита — чий е този телефон?

Веднъж като малък се качи с момчетата на един строеж. Санка каза, че работниците били забравили в изкопа строителни патрони, а те можели да се взривяват като гранати. Играха на „камък, ножица, хартия“ и се падна на Иля да се спусне долу. Строителният изкоп беше направен в ръждив пясък на такава дълбочина, че в него можеха да се закопаят два етажа. Стените му, макар и полегати, бяха кални и коварни — Иля го разбра още при спускането. Останалите пазеха горе да не се появят строителите. Беше почивен ден, съботната вечер преминаваше в нощ. Спускаше се трудно — накрая пръстта започна да се свлича и Иля скочи, за да не си изкълчи крака. В изкопа нямаше никакви патрони, естествено. Трябваше да се изкачи горе. А изкачването се оказа невъзможно. Пясъкът се свличаше срещу него, като че ли Иля стъпваше само на едно място, нямаше за какво да се хване: само ронлива влажна ръжда. Извика на момчетата — а те се уплашиха, беше им се привидял връщащият се пазач и милиционерска охрана, вече си бяха разказали един на друг, че по строежите ченгетата могат да стрелят по крадците, а и тъмнината се беше спуснала. На Иля също му стана страшно. Ами ако утре дойдат работниците и започнат да заравят изкопа с булдозер, без дори да погледнат какво има вътре? Тогава незнайно защо ужасно силно вярваше в това. Санка и Серьога се убеждаваха един друг да бягат. А той ги убеждаваше да не бъдат такива пъзльовци, а да останат и да му помогнат да излезе. Катереше се нагоре — а накрая пак се оказваше на дъното на ямата.

Те му казаха, че ще извикат родителите си — но от това той се страхуваше още повече. Ако майка му разбере, че се е вмъкнал тука… Дори да бъде затрупан в изкопа, не му се струваше толкова страшно.

А как тогава да отговаря пред майка си за това, че е убил човек? По-добре изобщо да не й споменава.

Остави телефона настрани — пареше в ръката му. Зарядното грееше.

До вечерта тревогата се беше свила в някакъв особен мехур в гърдите, притискаше вътрешностите му и искаше да излезе. Той прехвърляше каналите на смахнатия телевизор, притичваше до книгите си, прелистваше любимата някога фантастика. Вътре имаше само някакви несвързани заврънкулки.

Изключи звука, после отново го включи. Десет пъти проверява няма ли пропуснато обаждане. А какво да прави с него — така и не беше решил. Отдалечи се от телефона — върна се.

Провери за новини от „Рочделска“. Няма. През деня все още не бяха намерили Кучката, а нощта ще го скрие по-добре.

Изгаряше ръката му. Чуждият телефон.

Сякаш не беше доубил Петя. А сега вече не можеше да направи нищо с него. Сега трябваше да го храни.

Вечерта го взе със себе си в леглото. За да може да отговори веднага, ако има съобщения. И правилно: докато се опитваше да заспи, изпиука. Отвори.

— Петенка, пиши все пак на Нина. Мама.

— Добре.

Нека знае, че е жив и здрав.

Отвори разговора с Нина. Добави най-отдолу: „При мен всичко е наред. Ти как си?“.

Нина не отговаряше. Последното й съобщение беше от петък сутринта. Такова умиротворяващо, каквото й беше изпратил сега.