Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

После падна презрамката от рамото, съвсем сама. Той приближи екрана, за да може Нина да заеме цялото му полезрение, за да не го притеснява детската му стая, в която той вече не живееше и която нямаше да успее да надрасне.

Нина се измъкна от втората презрамка и от атлаза, той се плъзна по тялото й като излишна люспа; за секунда се забави, сякаш за да позволи на Иля да види изцяло загорелите гърди, след което веднага се обърна; остана само по гащички — черни прашки; а после — стон, стон, накъсаният стих притиска, гали, плъзва се по гърба, по задните части и Нина се разкрачва, пръстите, самозабравили се, се мушкат отдолу, дръпват тъканта от едната страна, тя неохотно се плъзва, напрежението се трупа, за да се взриви накрая.

— Ето… Ето… А ти не искаше… Нали ти казах… От това така ще се получи… Ще се запалиш… Ще пламнеш… Цялата ще гориш… Чувстваш… Чувстваш ли? — плещеше Кучката с чужд глас. — Иди… иди донеси още…

Гърлото му пресъхна. Слабините му пулсираха. В главата му удряше чук. Дъхът му секна. Иля плъзна поглед по гърба на Нина, по змийския гръбнак, надолу. Надолу. В самото змийско леговище.

В този миг Нина, когато придърпа стола към себе си, за да го възседне, се опита да изтръска с крак свляклата се дантела, оплете се, вкопчи се в стола и се стовари на пода с трясък и вопъл. Петя се разсмя, тя също — полегнала на хълбок — смееше се и плачеше.

— Тейк… най-важното — тейк ъ фол… фор ми…

Иля също се засмя. Смееше се така: в очите горчиви сълзи, в панталоните — стоманена пружина. Смя се, докато не се разкашля. После продължи да кашля още минута, не можеше да се успокои. „Батерията пада. Остават 10 %“, изписа телефонът. Насили се да стане. Облече студеното яке, с което беше пристигнал от Соликамск. Преброи парите: бяха останали почти три хиляди. Можеше да се живее.

— Сега ще решим всичко — каза той на Нина.

Проясни се.

Слънцето изгря. Въздухът беше свеж. Вятърът не бръснеше, а поглаждаше.

Иля излезе от входа и присви очи. На фона на този въздух вчерашното можеше да мине като кошмар. Може би трябваше да тръгне към гарата, да потърси пътьом някой „Евросет“, но вместо това Иля сви надясно — там зад блоковете започваше малка горичка, нещо като паркче.

Мина между съседните блокове: в единия живееха ветерани чернобилци, в другия се бяха заселили някакви казаци: половината стена украсена с георгиевска лента, че и рисунка: черен конник с фуражка предава наследството на младеж пешак. Преди в Лобня нямаше казаци, през последните седем години се бяха нароили.

Зад блоковете растяха нарядко борчета, зад тях под слънчевата светлина проблясваше поредният силикат, оттам минаваше пътечка, която водеше към другия микрорайон, началото й беше отбелязано с табелка: „Екологична пътека 400 м“. От тази лобненска гордост на Иля му стана глупаво и мило. Тръгна по екологичната пътека — кога друг път щеше да се разходи по нея? Вървеше и сравняваше Нина с Вера. Че с кого другиго?

Колко години пазеше Вера за себе си даже когато вече го беше зарязала. Ако беше останала с него или поне му беше казала, че остава, то за всичките тези седем години щеше да му бъде като икона в мрака.

А освен нея нямаше на кого другиго да се моли. Само в склада — на изпомачканите от другите картинки, където през румените цицки прозираха печатни букви и реклами на виагра. Първо ти е гадно, глупаво и срамно, а после не чувстваш нищо. Иначе няма как да прогониш бесовете от себе си. Без тая работа те и светец ще обхванат.

Тежко му беше без Вера, когато го отведоха. И стана съвсем непоносимо, щом на втората година тя му заяви, че го напуска. Точно тогава започна да му се струва, че наистина я обича и не може да живее без нея.

Арестът беше виновен за тази промяна на полюсите: преди него самият Иля смяташе да я зареже, да се освободи от лобненското бреме и да се премести в Москва. Мислеше си го, но не можеше да намери смелост да се махне. Кожата на Вера беше като на детските клепачи, тънка и нежна, лесно се нараняваше, одраска ли я, веднага пускаше кръв. И беше много мнителна Вера: още щом Иля се влюби в Москва, непрекъснато очакваше той да я зареже. Във всичко виждаше признаци и знаци. През цялата последна година му говореше, че трябва да избере. Трябваше да избере така, че тя да не пострада. И колкото повече говореше за това, толкова повече самотата му се струваше свобода.

Макар преди да си беше представял бъдеще с нея, в настоящето не можеше да я вземе завинаги със себе си в Москва. Можеше само за една нощ, за танци.