Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Казват, че ти се появява пред очите. Това, естествено, не е вярно. Примигва за миг. Не можеш да го удържиш. Невъзможно е да го разгледаш в детайли. Не можеш да си спомниш какво е имало преди това, нито след това. Образи откъси, петна върху ретината, не картини, а усещания. Къде всъщност ги виждаш? Къде се намират изобщо? И къде се стопяват?

Иля тренираше спаружения си мозък, обърнат с лице към стената на нара си. Ровеше из него, измъкваше от складчетата изгубени детайли. Чукаше се по главата, за да се показват цветни и без шум. Мозъкът се стараеше: в началото беше като втвърден пластилин, но Иля му дъхаше, мачкаше го и мозъкът омекна, стопли се. Пред Иля винаги имаше стена, боядисана с маслена зелена боя. Хубав екран. Но този телевизор работеше нормално само по нощите. Понякога толкова мощно го разтърсваше, че се налагаше цяла сутрин да се освестява. Сънищата показват отлично миналото. До сълзи.

А на Кучката всичко му се пазеше в телефона; всичко във висока резолюция, с максимална яркост. Снимки и клипове. Паметта на Кучката беше 128 гигабайта. Целият живот се побираше на нея, че оставаше място и за музика. Мислиш си, че помниш миналото, а всъщност помниш снимките, които така или иначе се пазят в телефона.

За седем години телефоните бяха станали шестнайсет пъти по-зорки и по-паметливи. Сега телефонът виждаше у хората и онова, което човек не би доловил. Беше станало възможно да се върнеш, да провериш себе си. Удобно за Петя: не е нужно да си пълни главата с излишни неща. Удобно и за Иля: може да разгледа чуждите сънища.

В снимките влезе заради Нина.

Прескочи някакви отчети от място на катастрофа, натюрморти от наргиле барове, групови снимки с мъже с груби лица и цивилни облекла, тъмни автопортрети заедно с омазани курветини, патриотични мемове, синини по задържаните, снимки в „Мазерати“, направени така, че да не се вижда автосалонът.

Сред тях се виждаха игриви снимчици, изпратени вероятно от самата Нина: тук издува устни, там гушка котарак, после с някакво дете, което изобщо не прилича на нея. Иля се задържаше на тях — но после продължаваше нататък. Търсеше друго. Искаше още ключици, още хлътнала под ребрата извивка, надяваше се, че ръката ще се повдигне, ще му покаже скритото. Закачка и дързост, и страх от собствената дързост, и наглостта, с която се предлагат, и сластно-мъчителното очакване на нахалния отговор. Очи и устни. Нещо, на което не да се любуваш, а в което можеш да потънеш и да се забравиш. Още от това.

Влезе в папката с клипове. Потопи се в миналото. Търсеше лицето й. Намери — от някаква почивка. На някакво море. Пусна го.

Вълните се раздвижиха, от колонките зашумя вятър, под вятъра оживя висока острица, израсла покрай широка ивица бял пясък. Появи се панорамен залез. В кадър се появи Нина. Косите й се заплитаха, вятърът ги подмяташе, тя ги отмахваше от лицето си, смееше се.

Седяха на плажа, на кърпи.

Все още нямаше татуировка.

— Ще влезем ли да се изкъпем? — попита я със своя висок глас невидимият Петя.

— Ако ти влезеш, ще дойда — отвърна Нина.

— А телефона тука ли да оставя?

— И какво. По-малко ще висиш в него.

— Там ми е цялата работа!

— Тук ти е цялата работа. — Нина мушна някъде с пръстче — към челото на Петя. — В главата. Винаги! А сега си на почивка. На по-чив-ка!

Скочи — сред фонтан от пясък — и изтича в развълнуваната вода: яркожълт бански на загорялата почти до черно от слънцето кожа. Петя не можеше да се откъсне от нея, снимаше как тя влиза с писъци в пръските, после телефонът падна, загледа се дълго, като паралитик, в алените облаци, записваше Петиното „Идвам при теб!“ и после — смях. И двамата се смееха.

Добре че Петя не се виждаше тук.

Имаше още и един вечерен разговор — в някакво кафене. Ивичести азиатски възглавнички, дим от наргиле, бавна музика, коктейлни чаши, в тях нещо с портокали и сметана. Нина — в очите й се отразяват хартиени фенери — обира сметаната със сламка, гледа в очите, пита:

— А ти как си се представяш след пет години?

— Тия твои въпросчета — отвръща Петя вместо Иля. — Как, как… Тук има уловка, нали?

— Не, защо? Ако искаш, аз първа, щом ти е толкова сложно. Аз например ще бъда пилот.

— Какво?! — смее се Петя.

— Ще пилотирам самолети.

— Мислиш, че ще те пуснат там? В „Аерофлот“ жените само като стюардеси ги приемат!

— А защо в „Аерофлот“? Ще отида в частната авиация! На „Гълфстрийм“ ще летя или на „Бомбардие“!

— Защо?

— Първо, защото е красиво. И напразно се смееш! — Нина се намръщи и му се закани с пръст. — В тази професия момичетата не са малко.