Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Внедряването приключи. Събирай! — крещеше онзи.

— Пращам група — отвръщаше след секунда Хазин.

Продължаваха след няколко часа — спокойно, отмерено, правейки паузи.

— Приехме двайсет товара, пет може настрани — докладваше Синицин.

— Това го криптирай, пич — прекъсваше го Хазин.

— Не съм го инсталирал.

— Ами сложи си го, глупако!

— Нали Уотсап е кодиран.

— Дръжки кодиран, всички ключове отдавна са в Лубянка.

След това само за срещи разговаряха: Петя закъсняваше, Синицин откачаше. Но за товара повече не споменаха.

Може пет настрани. Приели двайсет. Конфискували ли са ги, какво? Какви ли тайни имат тези?

Сигнал. Иля влезе в менюто, прегледа иконките. Телефонът на Петя беше невъобразимо задръстен, претрупан с пълни кой знае с какво папки. Тапетът му беше офроуд „Мазерати“ на морски бряг. Едва успя да открие някакъв Signal в тайник, заврян между аркадните игри.

Влезе в него. Тук не беше толкова тясно, както в Уотсап, тук не канеха кого да е.

— Твоят абрек [4] Беглец, извършил някакво престъпление (кавк.) — Б. пр. какво каза? Ще взима ли?

— Не припирай, пич! Той е сериозен човек, не бива да го притискаме. Аз ще ти кажа кога.

— Не мога да чакам дълго. А ако ФСР се появи?

— Не се шашкай.

Иля заряза Синицин. Правилно ли беше разбрал всичко за Петя? Заделял от конфискуваната стока? Правилно. Остави телефона настрани. Отпи от преварения черен чай. Сложи си три лъжички захар, разбърка. В студения чай захарта кръжеше като виелица в Полярния кръг. Не искаше да се топи.

Кучката не беше разочаровал Иля.

Точно това беше отишъл да търси на Трехгорка. И го беше намерил.

Няма нищо чудно в това, че ченгетата конфискуват стоката на едни, а на други сами я продават. В зоната и за това разказваха. Иля винаги слушаше внимателно, защото това лично го касаеше. И тия хорица трябваше да си имат бизнес, как ще карат само на една заплата. Тъкмо бяха предали контрола над наркооборота на ченгетата. Преди това си имаше отделна служба: ФСКН. А преди да я преименуват на ФСКН, се казваше ГНК. Госнаркоконтрол. Но още тогава се шегуваха: Госнаркокартел. Смешно.

Не е Иля човекът, който трябва да съди Петя.

Както и да е, делата му приключиха. И на Иля не му оставаше много, за да приключи своите. Трябваше да се освободят един от друг, имаше ли някакво значение кой какви тайни от предишния си живот все още крие?

Или може би имаше.

Помисли, завъртя захарния вихър в противоположна на часовниковата стрелка посока. Разговорът се беше провел съвсем скоро. Преди два дни. Едва ли вече всичко се беше случило. Значи товарът е някъде у тоя Синицин. А парите са у абрека. Всички чакат размяната. Но без Кучката нищо няма да им се получи. А Кучката лежи по лице в каналната вода.

Иля потърси в съобщенията други „товари“. Наизскачаха някакви стари караници, изкопа всякакви утайки от дъното на Петиния телефон. Очевидно беше, че абрекът няма да бъде записан по този начин в контактите. Затова Иля се захвана да преравя по азбучен ред всичко мюсюлманско. Много нещо откри, но в съобщенията нямаше нищо подходящо. Прегледа Уотсап, потърси и в Сигнал.

Набутал се в някакви търкания с чеченци, помогнал за освобождаването на азербайджанци, пуснати в клуба с прахчета. Но всичко това бяха стари истории, оставени или случайно, или за да се пази архив. А ново, след като бяха конфискували двайсетте, нямаше.

Да опита ли?!

В него се зароди, започна да набира сокове идиотска, дръзка надежда. Какво имаше да губи? Нищо. Който ще живее дълго, за него залогът е висок, а на Иля му оставаха най-много ден-два. И толкова.

Ще се договори вместо Кучката с абрека. Ще прибере парите — колкото там се полагат за двайсетте неизвестно какво. За товара да пита Синицин. Ще ги свърже, все някак ще се разберат. Или ще си прережат взаимно гърлата.

За какво са им на тях тия пари? За някое „Мазерати“. Да подклаждат с тях огнищата на любовниците си, че да не угасва любовта. На море да отидат. Да добавят още един етаж към къщата си. Дреболии. А на Иля му трябваха да погребе майка си.

Току-виж успял. Да купи нормално място, приличен ковчег, каквото там още е нужно, ще попита леля Ира, тя има опит. Венка. Ще поиска прошка за всичко. Ще я разцелува. И ще изчезне. Ако има пари, всичко е възможно. В тоя свят остана само едно вълшебство — парите.

Пружината почти се беше развила, но ключът в гърба на Иля се завъртя още няколко пъти, даде му още малко кураж. Ако преди седмица някой му беше казал, че подобна идея ще го вдъхнови, той сигурно щеше да забие зъби в тялото му. А ето го сега: обикаля с широки крачки апартамента, увил кърпа около хълбоците си, потрива ръце, опитва се да измисли как да нареди мозайката. Искаше му се да измъкне мама.