Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Ами да. Взимат ги сигурно защото си правят сметка да отлетят с тях до Ница например. Някои само униформата ги привлича.

— Добре, добре! Сега ти. След пет години.

— Ами… Вероятно ще бъда… Подполковник със сигурност ще бъда. А може и полковник, ако си изиграя правилно картите.

— Ясно. Полковник. А жена ще имаш ли? Деца? — Веждите на Нина се сбърчиха в колибка.

— Това разпит ли е, какво? Пред камера? Не знам… Жена… — Петя се сърдеше.

— Значи и теб само униформата те привлича? — смееше се Нина добродушно.

— Ах, ти, по дяволите… Ела тук, сега ще ти покажа…

— Не, чакай! Дай да се обзаложим, че ще стана пилот по-рано, отколкото ти подполковник!

— Ха! На каквото поискаш!

И отново екранът затанцува и записът спря. Иля погледна — клипът е от една година. И явно отношенията им вече са били в разгара си.

— Аха… — каза той на Нина. — Така значи.

Преди една година той подаваше молба за условно освобождаване. А след пет години — как да знаеш, Нина.

Пред очите му изскочи каренце с надпис: „Батерията е изтощена. Остават 20 %“. Трябваше да намери отнякъде зарядно от нов айфон, не биваше да го оставя да изключи. Петината майка му беше повярвала за внедряването, но останалите? Колко струва това зарядно? Колко пари му бяха останали? Цяла седмица има още.

И незнайно защо вместо да се облече, да събере останалите пари, да слезе по стълбите и да потърси магазин за телефони, Иля изкара отново лентата с клипове. Прокара пръст върху иконките като медиум над букви, залепи го за една.

Появи се хотелска стая. Просторна, разкошна, ниша за легло зад бродирани завеси, свещници. Нина беше по бяло дантелено бельо… Смееше се. Винаги се смееше, когато той я снимаше.

— Ела! Тук има и за теб.

— Днес не съм на бяло, а на червено! — Нина махна с ръка, вдигна чаша, пълна с гроздова сукървица.

— Ами както искаш… — Телефонът се извъртя, Петя хлъцна, ахна, замълча. — Ти си на ред.

— Добре. Истина или желание?

— Желание.

— Така. Искам да… Да ме целунеш ето тук.

— Покажи пак. Покажи пред камерата. — Камерата се насочи към Нина, към загорялото й рамо, към бялата презрамка, към мястото, където след лекия наклон нагоре се извива шията. — Тук.

Иля гледаше като омагьосан. Не можеше да се откъсне. Нина играеше, но не преиграваше. В нея нямаше нищо изкуствено, нищо престорено. Беше успяла да засенчи целия му вчерашен ден, пък макар и само за няколко минути.

— Сега е твой ред. Истина или желание?

— Добре. — Нина отвърна поглед, замисли се. — Истина. Какво искаш да знаеш?

— Скучна е истината — отвърна Петя с чужд глас. — Сигурна ли си, че не е желание? Добре. Изневерявала ли си ми някога?

— Глупак! Така си и знаех! — разсърди се през смях Нина. — Първо, ти сам знаеш. Второ — защо? Имам си теория на тази тема. Ето, аз притежавам цялата си енергия, нали? И искам да я отдам само на теб. Защото ти си мой. И докато ти я отдавам, при нас всичко ще бъде наред. Ще бъдем заедно и на теб няма да ти се случи нищо лошо. Това е нещо като силовото поле във фантастиката. Като невидим купол над нас. Над теб. А ако започна да отдавам дори частичка от своята енергия на някой друг, то полето веднага ще отслабне. И нищо няма да ни привлича един към друг, а в купола ще се появят пукнатини. И тогава може да се срути върху главите ни. Моята — и твоята. А аз не го искам. Страхувам се от това. Все пак те обичам.

— Ох, пак започна с тия женски дрънканици. Добре, брои се. Тогава аз също избирам истина.

— А ти все пак обичаш ли ме?

— Аз теб? Ела при мен, ще ти покажа…

Край.

Младичка. На колко ли е години? Двайсет и няколко. Интересно дали вярва в това, което казва? На двайсет и няколко може и да вярва. Докато животът не ги ухапе, хората могат да изпробват всяка красива теория. А после вече се вярва само на онова, което им се е случило дотогава. Нина очевидно още не беше ухапана. Или е намазала ухапаното с фон дьо тен?

Иля пусна друг клип. Пак по бельо.

— Ама пусни нещо по-нормално! Имам там Джеймс Блейк и Риза! Тейк ъ фол!

— Ще, почакай… Някъде тук… Ето. Готово.

Засвири: някакво тенорче с крехки пилешки гърди простенваше стилно, върху гласа му се чуваше шумолене и някакъв черен смело насичаше тоя ручей с речитатив. Заедно се получаваше нещо странно тягостно и пикантно. Още при първите звуци, с първия стон Нина се появи в центъра на стаята — друга някаква, а не онази в дворцовия хотел. Къс атлазен пеньоар, колкото да прикрие дантелата и сенките. Първо едното рамо напред, после другото, вълна по тялото до долу, до коленете, в ритъма на тенора, а когато се чу и негърът — на него вече включи бедра, тръгна напред, като едва-едва ги поклащаше, но поклащането достигна до Иля и на него му се зави свят, олюля се.