Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Продължи да звъни, докато не се включи секретарят, и млъкна.

Иля изтри лепкавата пот от челото си; пулсът му започна да се успокоява. Ако беше вдигнал, щеше да отговори с изтънял глас. Това беше страшното: да говориш с майката на мъртвец вместо него, като се прикриваш зад тънък глас. Как да не се пречупиш.

Чу се сигнал — имате гласова поща. Иля набра номера, който беше изписан. Намали телевизора.

— Петюш, спиш ли още? Обади се, моля. Искам да поговоря с теб. Да обсъдим рождения ден на татко ти. Чу ли?

Гласът й изобщо не приличаше на майчински. Дрезгав, подмилкващ се такъв; срам го беше да го слуша. Секретарят попита отчетливо дали Иля не желае да повтори съобщението. Иля му каза да повтори. В тези кратки думи пропукваха отломките от нещо огромно, разбито на сол. Отношенията между Кучката и майка му бяха съвсем различни от тези между Иля и неговата.

Иля най-накрая спря телефона. Край.

Само че защо да чака да дойдат за него? Протегна ръка, взе пистолета. Повъртя го, намери откъде се вади пълнителят. Зареден. Много добре. В главата му се скъса някаква струна, зазвънтя. Майната ви на всички. Чао.

Съблече се, отиде под душа. Пусна си по-гореща вода: вчера не му беше студено, а днес не можеше да се стопли. Някъде нагоре тръбите започнаха да вият. Под ваната дежуреше хлебарка, мустаците й стърчаха. Чакаше Иля да си пръсне мозъка, за да отведе душата му в ада.

Грижливо се изтърка с гъбата. Трябваше да изстърже две денонощия във влака, седем години в зоната, както и целия вчерашен ден. Водата течеше слабо, на тласъци, като от разрязана вена. Свидеше им се водата. Намекваха му нещо. Не искаха да си отиде чист.

Как се действа с тоя „Макаров“? Дръпна затвора, патронът влезе в патронника, сваля се предпазителят и това е. Интересно дали му е твърд спусъкът? Любопитството му беше някак отвлечено, сякаш това не го засягаше особено.

Все пак по-бързо е да се застреля, отколкото да се обеси или да скочи. При бесенето — докато се задушиш, ще напълниш гащите и ще се измъчиш, ще размислиш, че и ще успееш да разкажеш на някого. Скачането — от третия етаж? Само ще развесели ченгетата.

Веднъж, през втората година в зоната, Иля го бяха сгащили в ъгъла. Тогава той изтърси на майка си по телефона — край, слагам край на живота си. А тя му беше отвърнала строго — да не е посмял. Самоубийците винаги отиват в ада, двамата с теб повече няма да се видим. Та претръпна, не можа да не послуша майка си. А ние така или иначе няма да се видим, мамо.

Търкаше ребрата си, погледът му се плъзгаше безсмислено по разчертаната на квадратчета стена. Беше му все едно. Вече беше решил, оставаше само да го направи.

Фугите между плочките бяха на места мухлясали, другаде бели.

Странно. Сякаш майка му се беше хванала да ги мие, но се беше отказала. Може и наистина да е било така? Може би точно в банята се беше претоварила. Чистила по случай завръщането му, приготвяла се е и…

Иля се спря.

Мама.

Ако се застреля сега, какво ще стане с нея? Кой ще я прибере? Кой ще я погребе? Къде? Какво изобщо правят с мъртвите, които си нямат свои живи? Заравят ги на някакво общинско гробище? Изгарят ги за икономия? А какво слагат вместо надгробен камък? Някаква табелка, закована на дървена пръчка? Нищо?

Засили горещата вода. Не му помогна. Не, не бива така. Не бива да постъпва така с нея.

Излезе мокър — беше забравил кърпата. Хлебарката отстъпи, скри се в дупката си. Иля дошляпа до стаята, намери чиста кърпа при нещата на майка си, избърса се. Първо ще я погребе като хората, а после каквото ще да става.

В коридора нещо продължаваше да пулсира и пищи задавено. Сигурно нещо при съседите, зад стената.

Но с какво да я погребе, щом всичко е похарчено?

Върна се в кухнята. Затвори прозореца. Махна пистолета от очите си. Направи си чай от три пакетчета. Седна. Та ти си тук, Кучко! Пронизах ти гърлото, но ти си тук, душата ти стои в това черно огледало, направил си си бекъп и ми се присмиваш! Гледаш ме през окото на камерата, чакаш, докато дотичат от твоята кучешка корпорация, за да ме смачкат! Тук си!

Иля стисна телефона в ръката си, за да го задуши. Не. Не бива да го души и не бива да го изхвърля! Първо трябва да успокои Петината майка. Трябваше да й напише нещо… Да й напише повече да не звъни! За да го остави да помисли. Но как да поиска това?

Говори, Кучко! Отговаряй! Успях да ти видя паролата: едно-две-три! Седем-осем-девет! Детска, идиотска парола! Сега ти си при мен в килията! Няма да те оставя на мира, докато не ме научиш да лъжа! Докато не ме измъкнеш от тая каша, копеле! Длъжник си ми! Ти! На мен! Длъжник! И с воднистата си кръв нищо не ми даде!