Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Не.

— Ама ти откъде си излязъл такъв задръстен? На ротшилдовците принадлежи американският федерален резерв. Дето печата долари. А доларът, между впрочем, от 15 май 1971 година не е обезпечен с нищо освен с един гол задник. Де Гол знаеш ли защо го убиха? Защото поиска от американците да сменят доларите му със злато, както е според Бретънудското съглашение! Пращаше във Форт Нокс самолети с долари, а те се връщаха обратно с американско злато. И родшилдовците бързо съобразиха как стоят нещата и премахнаха нашия Шарл, то е ясно. Не ми ли вярваш? А колко му е да се разправят с Де Гол? Те нали и Наполеон са премахнали навремето. Истината ти казвам, питай когото щеш. По радиото обясняваха. Да не мислиш, че британската корона е самостоятелна? Тяхната монархия е затънала до шията в дългове, същата тая корона три пъти е залагана при евреите. Накратко, за какво им беше войната през 1812 година? За да може ротшилдовците да отровят нашия Наполеон, да не им се бърка в бизнеса. И сега е същият цирк. Доларът е надценен осем пъти, знаеш ли какъв бюджетен дефицит имат Щатите? Се’мнайсет трилиона — и расте. Обама, Тръмп — на всички им изнася. Печатат хартийки, купуват с тях нашия нефт, газ, гори, а ние се радваме на мънистата! Затова им трябва война на ротшилдовците, за да отвлекат вниманието от долара. Да ни нанесат удар, защото ние тук си имаме реална икономика, разбра ли? Чии са горите? Ами всичките тези въглероди? Наши! Ето, това е, ясно като две и две.

Повдигаше му се. Но Господ не му позволяваше да повърне.

Докараха Иля почти до самия блок. Наложи се да даде почти всичките си пари.

— Я чуй, а тука с какво си омазан? С кръв ли, какво?

— Сам се нараних — отвърна Иля. — От сърце, братле.

Спря до контейнера, вдигна глава. Прозорците на апартамента им светеха. Уютно. В бързината да излезе, беше забравил да угаси. Сега му се струваше, че може да се върне там. Струваше му се, че майка му не спи, чака го да се прибере от разходка. От онази, която бе започнала през лятото на две и девета, а беше завършила едва днес.

Качи се по стълбите, бутна незаключената врата. Влезе в банята. Погледна в огледалото. Там, в синята студентска шуба, беше увито неизвестно насекомо, мърдаше с мандибулите си. Ръцете бяха покрити със засъхнала кръв. Шубата с кафяви бразди.

Не тръгна да ги мие: как да я отмие?

Седна в кухнята, наля си водка: анестезия. Накъса остатъка от салама с пръсти. Натика го в устата си. Пийна си още. Добре му тръгна. Може пък скоро да го отсече. Утрото е по-мъдро от вечерта.

По телевизора нещо мучаха.

На прозореца зажужа муха. Отчаяно, на равни интервали. Гнусен звук. Иля стана, за да я размаже с палеца си, но на черния прозорец нямаше муха. Нямаше муха, а жуженето продължаваше. Някой невидим се молеше натрапчиво да го пуснат оттук, от това камерно апартаментче, да го пуснат на свобода на студено. Някой беше заседнал тук с Иля и искаше да се освободи.

Иля завъртя натежалата си глава наляво и надясно, после се сети да бръкне в джоба на якето. С изненада извади оттам първо черен пистолет „Макаров“, а след това и черен айфон. Мобилният телефон тъкмо спираше да звъни.

И в този момент на изцапания с кафяво екран се появи: „Whatsapp: Всичко ли е наред с теб? Тревожа се. Мама“.

Светът се смали.

Иля изстърга с нокът тънката коричка по бутона home и с пиянска увереност набра видяната парола: първо горния ред, после целия долен. Веднага попадна на съобщенията. И с палеца си бавно, тихо написа в отговор: „Здрасти, мамо. Домъчняло ми е“.

На екрана капеха солени сълзи, които размазваха засъхналата кръв.

Слънцето се навря през прозореца. Слабо и бледо се вмъкна под клепачите.

Иля веднага си спомни. Седна в леглото — в своето, някогашното. Облечен, само ботушите беше свалил. Главата му тежеше, беше препълнена с някаква гъста гадост — мазут ли, какво ли. Езикът залепваше за небцето. Клепачите му сякаш се бяха сраснали. Погледна дланите си. Бяха бели. Само под ноктите се виждаха тъмни ивици. От тях му се повдигаше. Без тях спокойно би могъл да се убеди, че всичко му се е присънило. Но той се събуди не от съня за Трехгорка, а от мазутна яма.

От коридора сякаш се чуваше някакво леко пищене, накъсано и неразбираемо. Телевизорът в кухнята разговаряше сам със себе си.

Иля отиде там предпазливо, все едно не се намираше у дома си.

На масата лежеше чуждият телефон. А до него — „Макаров“. На покривката имаше следи от пръсти. Седна, защото не го държаха краката. Започна да търка челото си. Обзе го тъга.