Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Не се знаеше какво бяха произвеждали преди в тази фабрика. Може би бяха шили халати, а може и да бяха сглобявали системи за насочване на ракети. Или пък и двата цеха, един до друг, бяха за конспирация. Сега, след преобразуването, на Трехгорка денем правеха цифри, букви и опаковки за интернет магазин „Фантазии“. А нощната смяна — екстази, тщеславие и полови хормони. Тухлените сгради с различна височина бяха разхвърляни, както им падне, на една прозорците бяха избити, на други — заковани с дъски, на трети сияеха с прясно измити стъкла — фабриката се преустройваше. Лъскави лимузини и контейнери със строителни отпадъци стояха едни до други.

Хората стигаха до входа и се пръсваха по неосветените трехгорни улички. Клубовете и ресторантите с ярките си витрини и фенерчетата на фейсконтролите успяваха да си осигурят малко светло място, а където нямаше заведения — пълен мрак. Хората бродеха между светлината и сянката, вдигаха шум, блъскаха се и стържеха по вратите, смееха се и се караха, флиртуваха шумно и се разделяха. Тук всички бяха пияни, не само Иля; и тук той можеше да чака колкото му се иска. На улицата, в сенките, си беше добре. А вътре не му и трябваше да влиза — вътре беше шумно, а той щеше да води разговор.

Хубаво място е Трехгорната манифактура.

Стоеше и си мислеше: на свобода въздухът е много разреден. Място има в излишък, гъстотата на населението е твърде ниска. В зоната са по сто и петдесет души в барака, в затвора по петдесет в отделение, наровете на три ката, до чуждата съдба е половин метър; и всеки вместо съдба — открито счупване; острите парчета стърчат навън. Не може да не се блъснеш в другия, да не си разпориш нещо в него, да не се изцапаш в мазните парцали. Все ти се тикат в очите, в носа със смрадливите си карантии, с крайник те мушкат. Няма къде да се завреш. В началото ти е страшно, после чак ти се повдига, след това свикваш, а накрая даже ти липсва. На свобода живееш с чужди хора в различни апартаменти, отделя ви стена, в метрото всеки пътува в своя си мехур. На свобода е като да пиеш чай на пакетчета след китайска запарка. Вътре ти се струва, че само навън всичко е истинско. След като излезеш — фалшификация. Животът в зоната е мрак, а от това няма нищо по-истинско.

Стоеше и си мислеше: а ако не дойде? Ако мацката го отведе в някое караоке? Тогава какво? Да се прибере вкъщи? С какво? А утре какво?

Нямаше никакво утре. Всичко щеше да приключи днес. Не чувстваше студ. Киселините го топлеха.

Когато го видя, не повярва на очите си.

Краката на Иля вече бяха премръзнали, изтръпнали и кънтяха. Тухлената стена подпираше гърба му. От студения въздух водката започна да отстъпва. Но вече беше късно за отстъпление.

Хазин вървеше, олюлявайки се, викаше нещо в телефона си, подръпваше рязко за ръката гърдеста мадама, тя се препъваше на високите си кокили и страховито го кълнеше. Беше онази, същата, от днешната лъскава картинка във „В контакте“.

— Какво ми се превземаш? Ще я разкарам! Нали ти казах, че ще я разкарам! — обърна се най-накрая Петя към жената.

— Ами когато я разкараш, тогава ще разговаряме! Аз в живота си не съм свирила втора цигулка! — изкрещя тя.

Издърпа ръката си и се отдалечи от майора, като поклащаше бедра като бутала на парен локомотив. Към бариерата, към изхода от тухления лабиринт, извън задънената улица на Петя.

— Осъзнай се! — изплю се след нея Хазин.

Разроши си косата, повъртя се на място, но не тръгна да я спира. Погледна в телефона си, започна да търси, може би да извика още някого. Набра нечий номер; сложи телефона до ухото си, погледна към небето.

— Ей, Малкия. Не ти ли се иска днес да поработиш с прахосмукачките? Да, аз съм зает. Не? Ама каква вила! Помисли си! Оф, ами майната ти тогава.

Ядосано прекъсна разговора и отново започна да търси в мобилния. Нещо го сърбеше, трябваше да разчеше някаква рана; и Иля вече знаеше каква.

В този момент Кучката бръкна в джоба си и застина.

— Опа…

Започна трескаво да се опипва. Извади ключове, продължи да рови, извади още нещо неразличимо. После набра някакъв номер, допря телефона до ухото си.

— Да! Здравейте! Преди малко бяхме при вас с едно момиче. Да съм си забравил портфейла? На сиво-черни карета. „Луи Вюитон“? Намерили сте го? Слава богу. Да, сега ще се върна.

Време беше. Нямаше закога да чака.

— Петя! — повика го хрипкаво Иля. — Петюн!

Майорът надигна глава, плъзна очи дрелки по тухлената сянка — търсеше откъде идва гласът, къде да пробие. Иля направи крачка срещу него. Хазин присви очи, но не го разпозна. Та нали Серьога — някогашният близък приятел — едва го беше познал.