Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Най-после хората на платформата живнаха: от мрака се появи нужният влак. Иля се качи в него, присви очи, започна да се стопля. Седалките бяха пълни с младежи, отиваха в Москва да купонясват. Пиеха бира, хихикаха и се целуваха. Иля ги гледаше и не разпознаваше в тях себе си.

Електричката затрака по релсите, градът изчезна, сега през прозорците се виждаше единствено същият този вагон в черен цвят и вече нямаше слизане от влака. Но Иля и не мислеше да слиза. Гравитацията го теглеше към Москва, той се изпоти: падаше към Слънцето. Трябваше да отиде там, трябваше да свърши нещо там. Не биваше да остава у дома, където бе твърде празно. Целият му живот за един миг се изпразни, вече нямаше за какво да се хване в него.

Във вагона влизаха бардове, пееха своите серенади на самотните пълни лелки, очилат майстор с акустична колонка на гърба свиреше на пищялка из целия влак нещо чуждоземско. След него се гмурна някакъв подсмърчащ китарист с амбразурни очи, притисна пръсти към струните и започна да изстисква от тях някакъв вонящ затворнически шансон. Пееше неясно, а очите му шареха по редиците: търсеше своите. Веднага позна Иля, както и Иля го разпозна. Мина покрай всички младежи, покрай пиещите бира мъже и отиде право при него, без да обръща внимание на студентската шуба.

— Няма да разочароваш бившия затворник, нали? — Протегна ръка, а на нея — химическо изгаряне, беше махал татуировка.

Иля му бутна стотачка, за да се разкара, и му обърна гръб. Онзи отиде при друг пътник — бръснат, навъсен. Знаеше на какви струни да свири. Доходна работа: половината страна беше лежала в затвора.

Не, не отиваше за това. Отговорите, които щеше да даде Хазин, Иля вече ги знаеше.

В зоната му бяха помогнали да ги разбере: там такива ги имаше в изобилие. Та нали зоната точно от такива хазиновци е съставена. Едни ги ловят със сакче като кръвясали, разпенени кучета и ги вкарват вътре с ритник; други идват тук сами, доброволно, защото къде другаде можеш да унищожаваш хората и да ти плащат за това?

Вече нямаше кого да накаже, че майка му беше умряла. И за това, че Вера го беше разлюбила. Че Серьога вече говореше на непонятен език. И за това, че от Соликамск Иля директно се беше забил с мутра в тухлена стена.

И какво ще прави там? Какво ще прави с Хазин?

Водката го надвикваше, не му позволяваше да си отговори на този въпрос. Шумеше в ушите му, пареше във вените, а в замяна даваше ярост и упоритост. Водката крещеше там, където можеше да шепне. Тясно й беше в кожата на Иля. Обръщаше го с вътрешността навън. Отвън бе запазил кожата си чиста, а подплатата беше цялата нарязана. В затвора никой не си пази подплатата.

Пристигнаха на Савьоловската гара, московското КПП.

В Москва имаше мъгла, ръмеше. Москва също се потеше, нервничеше.

Излезе с тълпата, хвана жълта кола. В метрото не бива да пътува пиян, това даже пиян го знаеше. Сега такситата в Москва бяха станали жълти, с карирани ленти, като при съветската власт. Всичко ставаше както по-рано: така е по-ясно.

Таксиджията бърбореше доста свободно на руски, но в главата на Иля се въртеше друга плоча, не можеше да му отговаря. Но си изпроси цигара от него — водката го изискваше.

През деня Москва му се беше сторила горда, а през нощта — нещастна.

Лампите по улиците едва тлееха, къщите се издигаха като черни перфокарти също както в Лобня. Заревото над града беше помръкнало: фасадите бяха лишени от електричество, бяха останали малко реклами. Изобщо светлината беше малко, а тъмнината — много. Хората подтичваха приведени, сякаш ги ръчкаха с остен в гърба. Газеха с есенни обувки в леденото желе. А истинската зима тепърва щеше да настъпи.

Водката накара Иля да дъхне на стъклото и зад него всичко се размаза.

Само една сграда светеше — хотел „Украйна“, сталинската торта подарък от месо и железобетон. Но от яркия му пламък околните сенки ставаха още по-черни. Бавната река се бореше с леда, но вече заспиваше от преохлаждането и скоро щеше да умре. Половината небе пред него беше преградено от кулите на Ситито. За седем години се бяха увеличили — безпорядъчно, случайно, сякаш се бяха нароили сталагмити. Или полипи. Градът засега някак ги издържаше.

Завиха встрани от брега и спряха.

— Ето това е „Рочделска“ — обяви таксиджията. — Трехгорка. Дотук сте.

Беше същото както преди седем години — пред „Октябър“: заграждения на входовете, задръстване при вратите. Момичета с клинове и на тънки токчета обгръщат телата си с ръце, за да се стоплят, стичат се на тълпи. Момчета се приближават, като пътьом пият от шишето. Лишиха Москва от светлини, смачкаха възрастните, въведоха строг режим, но това като че ли не интересуваше младежта. Те искаха да живеят бързо, да се влюбват направо тук, веднага, да се омъглят и спешно да се отдадат на някого. Брояха всяка секунда; и всичко трябваше да изгори.