Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Наля му чашка. Серьога веднага я пресуши, не тръгна да се превзема.

— Къде си загорял така?

— Ами ние тука… В Шри Ланка ходихме. Цялото лято проспахме, малкият не беше ваксиниран, отседяхме си на вилата, задръстихме се с руски колорит, разбира се, та Стася ме накара за рождения й ден да я заведа в Шри Ланка. Някаква нейна приятелка летяла дотам с мъжа си и много й харесало, така че препоръчва и тъй нататък. Та ние си бяхме заделили пари така или иначе, а пък и рублата сега малко подскочи, та нормално. Оставихме нашия човек при нейните родители, той с тях очевидно сега е на една вълна, и хукнахме двамата да караме сърф. Всичко е както разказваше приятелката й. Втора младост, да не повярваш. Две седмици минаха като един ден. Тоест, докато си там, ти се струва, че е минала половин година, времето едва-едва се влачи. А когато кацнеш на Шереметиево, излизаш изпотен и весел, а тук под краката ти химикали джвакат, в лицето ти бие сняг ли, дъжд ли, кожата започва да щипе, а пък и на родина понамирисва някак типично… И ти така: мамка му, може пък и цялата тая Ланка да ми се е присънила? Тенът, и той не стои дълго, нашето слънце, изглежда, изсмуква обратно витамин Д от кожата. Вземи налей пак, а?

Иля наля. Серьога гаврътна и втората чашка, пошари с поглед по масата за мезе, но не посегна към салама.

— Пък имаме и много работа, шефовете по принцип не обичат да дават отпуска през ноември, казват — не може ли да почакате един месец до празниците? Аха, всичките самолетни билети за празниците са разпродадени, а пък и цените на ЕърБиЕндБи са направо безумни, освен това ние искахме да посърфираме спокойничко, да влезем във форма, без свидетели, а по Нова година там не е океан, ами борш с австралийци, нали не само ние празнуваме Нова година, ами целият свят. Та му рекох: що ми се месите в личните дела, другарю командир — тоест не му го казах, разбира се, но гръмко си го помислих. А сега ми казва: продажбите ти за ноември наникъде, през следващата седмица можеш да спиш тук, ако трябва, но искаме цифри. И изведнъж малкият пипва в детската градина някаква зараза, на челото му можеш арматура да завариш, толкова пари. Стася веднага откачи, аз само с половин час закъснявам от работа, и се почва: ние тук с Тьома, а ти там, а ние с Тьома тук, а ти там, на тебе ти е все едно, изобщо не си човек, е, сам можеш да се досетиш. За самия Тьома много ми е жал — хлапето е на две години, температурата малко под трийсет и девет, а той не плаче, а се смее, бълнува ли, какво… Общо взето каква ти Шри Ланка, сякаш изобщо не съм летял никъде. А ти… Как си ти?

Серьога попита него, а погледна към телевизора. После към трохите от хляба. После през прозореца. Нито веднъж не го погледна в очите, помисли си Иля. Дори на лицето му не можеше да се задържи повече от секунда. Хлъзгаво, изглежда, му беше станало лицето.

— Аз как съм? Ами излязох.

— Колко години минаха?

— Седем.

— Да, точно. Седем.

Иля наля още по една. Сигурно му се искаше да е приятел и с този Серьога, както някога беше с другия. Да им се споят крайчетата. Водката е като ацетон, тя може да разтопи крайчетата на човек и през тези крайчета за кратко можеш да се съединиш с някого.

— А… — Погледът на Серьога се спря върху челото на Иля. — А как беше там, в зоната?

— Как. Нормално. Зона като зона.

— Да.

Искаше, но не можеше.

— Знаеш ли — рече той на Серьога. — Дай си за малко мобилния.

— Какво? А, да. Разбира се.

Припряно бръкна в джоба на дънките си. Извади тънко сиво огледалце.

— Седмица. — Прозвуча така, сякаш се извиняваше. — Почакай… Парола има. — Притисна пръста си към очертаните кръгчета бутони. После се сепна. — А, та тук вече с отпечатък може. Ето.

Подаде телефона на Иля някак неохотно. Той се взря в новите иконки.

— Ето оттук се звъни, това са съобщенията, Уотсап и така нататък, а това е интернет — посочи иконките Серьога, след като видя как Иля се колебае.

— Наясно съм! Ти какво, да не мислиш, че съвсем съм подивял?

Иля поглади с пръсти стъклото и промъквайки се между тясно наблъсканите бутони, набра внимателно.

— Ало?

— Вера! — Иля се надигна рязко, столът политна назад и започна да пада, но в кухнята просто нямаше къде да се пада и той остана килнат на една страна.

Иля излезе от кухнята, тресна вратата.

— Кой е? Иля?!

— Знаеш ли какво ми каза онзи задник в клуба? Какво ми каза тая кучка тогава, тая мърша?! Ето какво: в цепката на мацката ти ще бръкна и там ще потърся стоката, а ти ще стоиш и ще гледаш!