Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Така. Свидетелите. Подписваме тук. Пьотър! Внимателно събираме веществените доказателства. Гледай да не изтриеш случайно пръстовите му отпечатъци. Това е, давай тук бойците.

— Това не е мое! Защо не ме тествате?! Нали тук имате лекари! Нека ми направят анализи! Нека ми вземат кръв! Чист съм!

— После ще вземат, не се вълнувайте — обеща му мустакатият. — Та ние и сами виждаме, че сте в нормата. Но това няма никакво значение. Та нали вие, дилърите, сте тук на работа, така да се каже? Нужен ви е трезв ум. И чисти ръце! Точно като при нас. Това е всичко, Петя, прибирай го, че ни чака още работа! — С дебелите си пръсти, с плътния си глас той взе и натика Иля в месомелачката, в улея за месо и докато Иля се мяташе и пищеше, го намести нежно и надеждно в спиралата, а лейтенантът Петя завъртя ръчката.

Докато го водеха към колата, Петя издърпа нагоре окованите в белезници ръце на Иля. И разговаряше със себе си.

— Така ти се пада, гадино. Така ти се пада, шибаняк. За седем години ще те затворят, пале. Ще топлиш наровете, ще ти дойде акълът в главата. Ще се научиш как да се държиш. Ще обясняваш на хората в зоната кой какви права има.

— Ще има съд! Нищо няма да докажеш пред съда! Чист съм! Никога не съм взимал наркотици! И никога не съм правил! — разговаряше сам със себе си Иля.

Но съдийката не се интересуваше от тия неща. На нея й стигаше другото: шест пакетчета по два грама, черна обвивка с отпечатъци от пръсти, показанията на свидетелите и на къдравия лейтенант. Младши лейтенант от Федералната служба за контрол на наркотиците Хазин, Петър Юриевич. Майка му научи името чрез адвокатите по делото. Те й казаха: „Бутнете им нещо, ще размислят“. Но мама нямаше какво да им бутне.

А лейтенантът позна точно за седемте години.

— Кучка! — викаше шепнешком Иля през сълзи, докато обявяваха присъдата и когато я потвърдиха на обжалването през касационния съд. — К-кучка.

На процеса Хазин не се появи: Иля вече не му беше интересен, службата продължаваше. Съдийката се справи и без него. Всички изпълняваха плана.

Справиха се бързо и той замина за Соликамск.

Вече не му се пиеше.

Не можа и половината да изпие. Седеше в кухнята, гледаше телевизия. Телевизорът не отказваше да разговаря с него. Той е като някой откачен съсед: засечете ли погледи, не можеш му затвори устата и не можеш да избягаш. Бърбореше, гримасничеше, внушаваше страх. Но сега Иля се радваше на това буйство, на тази чужда гнилост. Нека си вие. В тишината чуваше себе си, а това беше още по-лошо.

Иля искаше да заспи, но водката не му позволяваше. Тя се беше превърнала в негов скелет, беше навлякла кожата му върху себе си, блещеше очите му срещу примигващия екран, движеше челюстите му, тъпчеше чучелото му с корав хляб, с безвкусен сивкавокафяв салам. Водката искаше нещо от него, но какво, Иля се страхуваше дори да си помисли.

След това краката му го отнесоха обратно при телефона.

Набра майчиния номер. Мобилния, който беше взела със себе си. Изчака седем позвънявания, десет. Много искаше да се свърже. После остави слушалката. Каза: „Ххъйиииххх“. Очите му пресъхваха.

Да отиде при нея? Да я прибере у дома? Поне да поръча превоз. Не е твърде далеч. Нали не трябва да я оставя там?

Не. Не можеше сега. После, по-късно. Сега нямаше сили да се оправя с всичко. Страхуваше се да замени спомена с труп.

Оставаше номерът, който още не беше опитвал да набере. На Серьога.

Натискаше бутоните тежко, бавно. Освен на Серьога нямаше на кого другиго да звъни. Тук не трябваше да сбърка.

Серьога веднага вдигна.

— Здравейте, Тамара Павловна.

— Серьог.

— Кой се обажда? Иля, ти ли си? Да не са те пуснали?

— Пуснаха ме. Ти… Тук в Лобня ли си? Или се махна?

— Тук съм си! Къде да ходя?

— А ние… Ще дойдеш ли у дома? Аз тук… Сам съм. Едва днес… Пристигнах.

— Да не би да поркаш там? Охо. Добре, приятел, само да се обадя на жената. Малкият ни нещо температура вдига… Но щом е такава работата! Ще ти звънна след малко, почакай.

Обеща и се обади. И след половин час вече стоеше в антрето.

Беше доста странен. Загорял, подстриган някак особено: на слепоочията избръснат, по средата перчем. Към всичкото това и добре поддържана брада; преди на Серьога нищо не му растеше по лицето, а сега изведнъж — брада.

Прегърнаха се. Той миришеше на свеж сладникав одеколон. Брадата ухаеше на нещо свое си, различно, и боцкаше.

— А Тамара Павловна къде е?

— Няма я. Да идем в кухнята.