Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Съучениците на Вера бяха подстригани подмосковни здравеняци с бретони като на ризеншнауцери и с кучешки навици, бъдещи чиновници кооператори. С такива винаги знаеш как ще протече разговорът: всичките им реплики са известни предварително, може и да не ги заговаряш. И целият романс се знае как ще протече, и бракът, и пенсионирането.

За него Москва, за нея скука.

А ученическата любов е стайна, тръгнеш ли да я прехвърляш от саксията във възрастния живот — ще обрасне с плевели.

Вера, разбира се, го ревнуваше от Москва; но той не й изневеряваше с Москва. На двайсет години настоящето е твърде настоящо, за да се планира бъдещето или да се чепка миналото. Но когато си се представяше вече възрастен в Москва, Вера винаги беше някъде до него, а останалото просто беше разфокусирано. От младежа не бива да се иска повече, а и няма смисъл. А за момичето такова късогледство е немислимо.

И ето че момчетата от курса предложиха на Иля да си вземат квартира за трима през една автобусна спирка от факултета. Това означаваше да се вижда с Вера вече само през уикендите.

Затова сега беше толкова важно да се озоват в този влак, който носеше и двамата в една посока. А можеха ли едни слушалки за двамата и едни свързани светещи гривни да задържат заедно двама души, които вселенската гравитация оттласква в различни орбити? Неизвестно.

Електричката навлезе в същата тази Савеловска гара.

Денем лятна Москва е като микровълнова печка. Бавно се върти подносът на „Трета“, „Садовая“, „Колцевая“ линия в метрото, сваряват те невидими лъчи през облаците, през прашния въздух, през сто метра червеникава глина. Непрекъснато си облят в лепкава пот. Измиват с дъжд вътрешността, слепят на буци пътната прах, превръщат пуха на тополите в мръсен памук и отново започва потенето.

Но когато престанат да облъчват, дадат почивка, разредят въздуха, търкулнат слънцето надолу — тогава Москва става най-хубавият град на планетата.

Онази вечер в Москва се бяха насъбрали облаци: бяха я направили по-прохладна. Бледата, неспособна да хваща тен кожа на Вера настръхна. Иля свали ризата си и скри в нея своята Вера. Тръгнаха от метрото към шоколадовия полуостров „Октябър“ и когато тясната двуетажна станция „Полянка“ ги изведе на открито, й се прииска да примижат. Кремъл сияеше ослепително, осветен отдолу, и по крайбрежната улица нямаше нито една сграда, която да не се опитва да му подражава. Облаците се бяха заредили със земно електричество и флуоресцираха. Самата Москва си е светило, на нея звезди не са й нужни.

Местата за достъп до „Октябър“ бяха задръстени. Колите се вмъкваха, бутаха се в единствения на полуострова транспортен капиляр. Онези, които бързаха, тръгваха пеша. Весела тълпа завладяваше блатните мостове, обкръжаваше клубовете, тръгваше в атака. На опашките пристъпваха от крак на крак нимфетки в минижуп, придружителите им се пъчеха. Клубният кошер жужеше, изпускаше мед. Тук се стичаха начинаещи от всички краища на града, от най-далечните му аванпостове, за да може най-после със сигурност да се разделят с вече дотегналата им невинност.

Сбогуването с нея започваше с малкото унижение на фейсконтрола.

Дългата опашка стигаше до охранителя, който можеше да огледа с удоволствие, някак придирчиво, голите крака на момичетата, а можеше и погледът му да ги пропусне обидно, като че е на някой евнух. Момчетата ги гледаше в очите, караше ги да търпят и да се усмихват: проверка на дружелюбието, демек, в клуба побойници не ни трябват. Можеше, след като е огледал подробно всичко, да обяви: не ви пускам. А можеше, след като ги е накарал да търпят, да се молят, да слушат освиркването на тълпата, да ги помилва и небрежно да кимне с глава: добре, де. Приятна вечер. И какво пък, търпяха. Важното е, че ни пусна, а унижението сега бързичко ще замажем. Освен това на пропускането се радваха като на взет изпит: честно заслужен триумф.

Иля си мислеше, че момчетата от курса ще го вкарат вътре — но те не го дочакаха, пратиха есемес: „Ще се видим вътре“.

Вера нервничеше.

Извади от джоба си два спихнали балона. Каза на Вера: „Сега поставяме началото на една важна традиция, която задължително ще спазваме през целия си живот“. Тържествено свали от ръката й флуоресцентната гривна, свали и своята. Разгъна ги, напъха ги в балоните, наду ги, завърза опашките — получиха се плаващи фенери.

Отидоха до парапета — долу беше реката.

— Целуни ме.

Взе балоните и ги пусна по водата. Те застанаха един до друг и бавно заплуваха по тъмната блещукаща река: вътре зелено и червено — светулки. Беше красиво. Вера и Иля ги изпроводиха с погледи.