Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Взе шишето и се премести в детската, както майка му наричаше неговата стая. Той й се караше заради това, тя обеща да престане, но все забравяше.

Апартаментът им беше петдесет квадрата, като на всички. Точно за двама, за един човек идваше твърде голям. Ламиниран под, тапети по стените, кафяви мебели, кухня шест квадрата, банята с теракота, тоалетната уютна, налепена с декоративни плочки. Лоджия.

Прозорецът му гледаше към депото. Към хангарите му, към зарязаните вагончета и локомотивчетата играчки. В детството това бе неговата лична, на Иля, железопътна линия. Подарена от никого. Най-хубавата гледка в града. Можеше с часове да я наблюдава.

Отнякъде до депото идваха ръждиви релси, които свършваха тук: беше глуха линия. Но Иля живееше в тая глуха линия, така че перспективата му бе обърната наопаки. За него депото беше начална точка, начало на коловоза, който по траверсите водеше отвъд хоризонта.

И ето — отпътува той с товарния влак по железопътната линия чак до другия край на Русия. Излежа седем години в огледалното отражение на Москва. Върна се у дома: значи все пак глуха улица. Крайна точка.

Чукна се с депото.

Разлисти без интерес старите си книги; преди смяташе, че в тях се крие истината за живота на възрастните, но истината се оказа неписана. Пийна със Стругацки, пийна с Платонов, пийна с Есенин.

Майка му преподаваше литература и руски език.

Иля отиде в нейната спалня. Падна на колене пред маминото легло. Положи лице на възглавницата й. Вдъхна дълбоко. Нищо: никой не гледа. Когато никой не гледа, не е срамно.

Миришеше на кисело. На самота, на упоритост, на наближаваща старост. Мамината съдба беше вкиснала тук. Родила го беше на трийсет и две, по случайност. Дори не започна да му измисля разни истории за баща му, колкото и да й намекваше той: няма и няма, не всички имат. Така мъжът в дома беше той.

Преди беше лесно да се сблъскаш с тази нейна стоманена твърдост: все едно плюскаш сочна пържола и изведнъж зъбите ти загризват вилицата, чак ти изскачат искри от очите. В час се обръщаше към него само по фамилия. Горюнов, на дъската. Три, Горюнов. Седни си. Излагаш се.

В съда беше като изсечена от стомана. Когато произнасяха присъдата, пак беше стоманена. И в началото, след като влезе в затвора. А после започна да се пречупва: дойде й твърде много.

Мъжът в дома.

А дали е имала и други мъже? Едно беше сигурно: вкъщи не водеше никого. Пресичаше въпросите му. Присмиваше се на намеците му. Но нали е жив човек, как може без любов? Нима всичката беше за него? Не, не беше всичката за него, но беше достатъчно. И заради тази любов тя изискваше много от него.

Опита се да разбере дали майка му беше красива. А вместо това осъзна, че не може да си спомни лицето й. Това го уплаши. Порови в скрина, намери албума със снимки.

И едва сега го обля ледена пот.

Едва сега я видя. И едва сега разбра, че повече никога няма да я види. Отпи направо от бутилката.

Започна да разлиства. Нямаше нови снимки. Всичките в албума бяха общи: Иля с нея в училище, Иля с нея в Коктебел, Иля с нея на вилата на приятелка. Когато отведоха Иля, тя спря да се снима. Започнаха години, в които най-добре да не се снима.

Пак си пийна.

В края на албума имаше само Иля. С приятели от университета, после с Вера. Някъде беше намерила снимките му с Вера. Онези, които беше успял да разпечата. Защото телефона, заедно с всичките неразпечатани в него, го иззеха и го прибавиха към делото. А какво имаше там да се прибавя? Вера гола, спяща? Серьога и Саня на покрива на блока, на най-световъртежния му край? Пиянския августовски скейтинг на ВДНХ?

За какво?!

Защо се случи така с него?! Какво толкова беше направил, че да постъпят така с него?!

Присъдата преглътна, зоната преглътна, Верината измяна преглътна, прилежно рисуваше стенвестника на началника на надзирателите. Но не успя да преглътне всичко. Не можеш да се примириш с всичко. А може би трябваше? Трябваше само, както казваше майка му, да издържи докрай в тази шибана дупка? Щеше да се прибере половин година по-рано!

Водката изгуби вкуса си. Като по чудо се превърна във вода. Въздухът също стана по-горчив.

Иля седеше и гледаше домашния телефон. Стаята се разтапяше в горещина, Вера го гледаше весело от маминия албум; излизаше, че мама й е простила. Не беше тръгнала да я изтръгва от живота му.

Вдигна слушалката — просто да чуе има ли сигнал. Имаше.

Жужеше провлачено, натрапващо.

Три номера помнеше наизуст. Маминия. На Вера. На Серьога.