Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Натисна студената брава.

Отстъпи няколко крачки назад. Намери прозореца си на третия етаж. Прозорчето за вентилация леко открехнато — проветрява кухнята — а в останалите прозорци се отразява променящото се циментово небе. Смрачава се. Не е ли време да запали лампите? У съседите вече свети.

— Мамо! Мааамо!

Да не би наистина да е излязла? И колко време ще трябва да стои тук? Или да вземе да обиколи всичките околни магазини? Хляб няма — майната му! Можеше да го дочака, той сам щеше да изтича да купи. Две денонощия път, главата го сърби, стомахът му се е свил от глад, а и мехурът започна да го припира, докато вървеше от гарата.

— Мамо! Мааамо! Вкъщи ли си?!

Прозорците бяха оловносиви.

Внезапно го обзе страх.

Нула — дванайсет.

— Кой е? — разнесе се сипкав глас.

Слава богу.

— Лельо Ира! Аз съм, Иля! Горюнов! Да! Мама нещо не отваря. Върнах се! Пуснаха ме! Всичко излежах! Ще ми отворите ли?

Съседката първо го огледа през прозорчето на вратата. Иля специално застана под лампата, за да може леля Ира да разпознае същината му под натрупаните години.

Ключалката изщрака. Тя излезе на площадката: панталони, отрязани коси, подпухнало лице, дамска цигара. Счетоводителка в депото.

— Иля. Илюшенка. Какво са ти направили.

— А мама знаете ли къде е? Не можах да й се обадя и сега, ето…

Леля Ира щракна запалката. Щракна още веднъж. Бузите й хлътнаха. Погледна към шахтата за смет между етажите — избягвайки погледа на Иля.

— Онзи ден тя… Стана й нещо на сърцето. Пушиш ли?

— Пуша. Ще й звънна… В болницата са я откарали, нали? В коя? Не е ли взела телефона със себе си?

Леля Ира му подаде тънка бяла цигара със златен кант.

— От Бърза помощ казаха — инфаркт. Масивен.

С едно дръпване тя изгори цялата цигара. Запали си от нея друга.

— И… — Иля тръсна глава. Не му стигаше въздухът да пуши. — И… В реанимацията? Заради това?

— Ами нея тук… С две думи, опитаха се. Но много време им отне да дойдат. Макар да не е далеч.

Тя замълча. Не искаше да го казва на глас, искаше Иля сам да разбере всичко.

— Ама ние тъкмо… тъкмо онзи ден разговаряхме… Когато излизах, й звъннах… Тя се обади… На обяд някъде…

— Да, на обяд. А аз може би към пет почуках у вас… Отивах до месарницата. Реших, че може да поиска да й взема нещо. Ами… Вратата отключена, тя седи на пода, облечена. Веднага звъннах в Бърза помощ.

— И нея вече я няма? Лельо Ира!

Иля се облегна на стената.

— Викам им: защо толкова бавно дойдохте! — Съседката повиши глас. — Кога ви повикаха! А те — имаше и друго обаждане, също спешно, как да се разкъсаме на две? Магнитна буря, всички старци изпонаприпадали. А аз им викам: какво общо имат старците тук? Как не ви е срам! Жената е само на шейсет! И шейсет няма!

— А къде? Къде я откараха?

— Ами в нашата, тука. В градската. Ще отидеш ли? Трябва да се прибере. За погребението да се измисли нещо. Главоболна работа са това погребенията, ти не знаеш, ама аз погребвах голямата ми сестра, идея си нямаш. На тия дай, на другите дай, на всички дай!

— Ще отида. Не сега. Аз… после.

— Ами да, от път идваш! Може у дома да дойдеш? Гладен ли си?

— А вкъщи как да вляза?

— Ами как… Отключено е. Кой знае къде си е държала ключовете. Ще дойдеш ли?

— Не.

Иля се обърна към своята врата. Ослуша се. Леля Ира не мислеше да се прибира, беше й интересно. А Иля не намираше сили да натисне бравата.

— Онзи ден разговаряхме.

— Ами случват се такива неща. Има го човека и изведнъж го няма. Тя честичко се оплакваше от сърце. Но лапваше таблетка под езика и гледаш, отпуснало я. Че кой сега е здрав! И на мен уж нищо ми няма, а времето като се промени, главата започва да ме цепи.

— После ще отида. В Бърза помощ… От сърце.

Иля бутна вратата. Влезе в апартамента. Светна лампата в антрето. Разкопча якето. Закачи го на закачалката. Затвори вратата. Обу домашните си чехли. Те го очакваха. Застана на място. Трябваше да върви напред.

— Мамо? — прошепна той. — Мамо.

Направи една крачка и се озова в спалнята й. Завивките намачкани, дюшекът свлечен. Снимката на Иля в рамка — съборена, лежи Иля възнак. Усмихва се — горд от себе си, пъпчив, весел. Записали са го във филологическия факултет. Всички казваха — ако не се бръкне, няма да го приемат, но с такъв резултат на матурата не посмяха да откажат. Мама го беше подготвила.

Чекмеджето на скрина издърпано. Там, където е касата. Надникна — пари няма. Всичко задигнали.

Отиде в своята стая.

Празно. Мама я няма там, Иля също.