Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Въздъхна дълбоко. Погледна към прозорците: на втория етаж тичаха мъници. Занималнята. Беше три часът следобед.

Майка му вече си е тръгнала от училище.

Ако влакът беше пристигнал по-рано, можеше да я посрещне направо тук, до оградата. И заедно да поемат към вкъщи в снега, по обичайния път — по улицата, през прелеза.

Но заедно с нея щяха да излязат и други учителки. Завеждащата учебната част крава. Щяха да познаят Иля, естествено, въпреки пръстения цвят на кожата и бръснатата глава. Колко години му бяха набивали в главата своите букви и цифри… веднага щяха да го познаят.

И какво тогава? Как ли беше обяснила майка му влизането му в затвора на колегите си? Той самият как й го беше обяснил? Наложи й се да му повярва: трудно може да се повярва, че синът ти е наркоман и търгува с наркотици. А на всичките тези училищни лелки… Те няма нужда да му вярват. Пред него ще кимат, ще се вайкат, а зад гърба му? Беше ли опозорил майка си пред всички? Дали щяха да го поздравят? А той дали щеше да ги поздрави?

Пъхна ръце в джобовете си, настръхна, ускори крачка. За да не го видят всъщност. По-късно ще се срещнем с всички, след като измислим какво да говорим и как да се държим. Рано или късно ще се срещнем. Лобня е малък град.

Покрай руските бетонни огради на „Промишлена“ той стигна до Букинско шосе и пое по банкета през снега; подхлъзваше се, но не падаше. През снега се мяркаше МФЮА, там учеше Вера.

Спря се отново до двайсет и седми блок.

Вериния.

Сива шестнайсететажна сграда с жълти остъклени лоджии: така наричат хората балконите си, когато се опитват да си откъснат още два квадратни метра. Иля преброи до седмия етаж. Интересно дали Вера все още живее там? Или е отишла в Москва, както възнамеряваше? Сега е на двайсет и седем, точно колкото Иля. Едва ли все още живееше с родителите си.

Такива раирани панелни шестнайсететажни блокове като Вериния тук имаше три, издигаха се на отделен терен в края на масива. Долу към тях беше долепена ниска тухлена сграда, която приличаше на незаконно построена: театър, който изглеждаше абсолютно не на място. На втория етаж имаше надпис с огромни, незнайно защо готически букви — КАМЕРНА СЦЕНА. Иля ги проучи с поглед. Усмихна се криво на новия смисъл на старото наименование.

Доколкото си спомняше Иля, театърът винаги се бе намирал тук и винаги се беше казвал така; колко пъти беше идвал до този блок, за да изпраща и посреща Вера. Репертоарът на театъра: „Ваал“, „Дойде мъжът при жената“, „Пет вечери“. Скоро новогодишните елхи.

Настръхна. Сред тези панелно-тухлени украси си проправяше път захабеното му минало в целия си блясък. Спомняше си го по-ясно, отколкото му се искаше.

Беше поканил Вера тук през април в десети клас. На „От ума си тегли“. Родителите я пуснаха. Целия спектакъл я гали по коляното, слушаше дишането й — накъсано. Слушаше и се носеше. Сърцето му биеше силно. Актьорите гъгнеха нечуто нещо.

А Вера отмести дланта му и вместо това сплете пръсти с неговите. Парфюмът й беше сладък, с някакъв пикантен примес. По-късно разбра: тази пикантност в сладникавия коктейл беше самата тя, Вера, нейният мускус.

После във входа я целуна глупаво. Миришеше на котки и течащо парно: уют. На вкус езикът се оказа същият като неговия. Целувката изобщо не приличаше на тези от книгите. Болеше го долу ниско, под корема, беше го срам от това, но нямаше сили да спре. Вера шепнеше. Когато баща й викна от стълбите на седмия етаж, Иля издълба с ключ на стената на същото онова място: „Вера+Иля“. Вероятно това признание все още си беше там. Тя минава покрай него всеки ден и плюе.

А след ваканцията, когато всички бяха станали много по-възрастни, тя го покани у тях на гости. Родителите й ги нямаше. Хайде да си учим уроците. Ивичест диван, изтърбушен. Мускус. Оказва се, че не е парфюм. Беше светло и светлината го караше да се чувства ужасно неловко. На пода имаше наполовина пълно шише „Фанта“. След това те — потни, обезводнени — пиха жадно оранжевата течност и се гледаха, без да знаят как ще живеят по-нататък.

По-нататък. Все пак имаше още някъде три години. Минало-заминало.

Иля се взря с присвити очи в терасата й, в прозореца: няма ли да се мерне силует? Беше тъмно. Сигурно Вера я няма там. Заминала е за Москва. Пуст, безок балкон. Мътно стъкло, а зад него — велосипед, буркани с туршия, бащините рибарски такъми.

Мина покрай входа, продължи нататък по „Букински“, като се опитваше да си нарисува върху снежното тъмнеещо шосе лято и техните летни разходки с Вера по същия този маршрут. Не се получаваше. Вместо това пред очите му нахално, като цигарен дим, който не може да се разгони с ръка, висеше картината от „Рай“. Онази нощ. Дансингът. Всичко, което се беше случило. Висеше и разяждаше до сълзи очите му с дима си. Беше ли постъпил тогава както трябва? Да. Така ли? А тя после? И все пак — да?