Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

После някаква се намръщи, едва чуто изсумтя и Иля веднага се сепна, сви се: та нали могат да разпознаят в него неотдавнашния арестант. На него това му е изписано на челото със синьо, с бръснач е изрязано върху кожата му с пръстен цвят. Якето му седи като роба. Жените усещат опасността в мъжа, усещат глада и несигурността — това на тях им е вродено, безпогрешно е.

След това Иля ги поглеждаше крадешком, стеснително, за да не го разобличи никой друг. Поглеждаше крадешком и във всяка търсеше прилика с Вера. Някак си от само себе си се получаваше така.

Беше решил в никакъв случай да не звъни на Вера.

Да й прости всичко и да не й звъни. Разговорът с нея нямаше да му даде нищо, дори и тя да се съгласи да говори с него. Да чуе гласа й? За какво? Колко пъти беше разигравал разговора с нея наум, по роли: и въпросите, и отговорите. Убеждаването, упреците. Въображаемата Вера винаги се изплъзваше.

Истинската Вера му беше разяснила всичко с едно обаждане — още на втората година. Извини му се, разкая се, доколкото можа. Каза, че не иска да лъже. Че е срещнала някого. Че има право да бъде щастлива. Повтори го, сякаш Иля спореше с нея. А той не можеше да спори с нея пред хората.

Не го посети нито веднъж.

Затова той спореше с въображаемата Вера — още пет години. Но и въображаемата не успя да убеди.

Във вагона на метрото можеше смело да оглежда хората, даже седящите срещу него. Във вагона не беше нужен на никого: всички бяха погълнати от телефоните си. Начервени лелки с лакирани нокти, разногледи гастарбайтери с мазолести ръце, ученици с тънки като кибритени клечки пръстчета — всички ровят нещо в екраните, всички имат някакъв по-истински и по-интересен живот, скрит под стъклата. По-рано смартфони имаха само по-отворените, по-младите. А докато Иля лежеше в затвора, бяха направили и езически интернет, и за старците някакъв техен, и за хлапаците.

А те в килията имаха само един телефон. Не беше на Иля, разбира се. На него му се налагаше да търгува цигарите от колетчетата на мама срещу няколкосекундни позвънявания и минути във „В контакте“. Когато тарашеха колетите, парите прибираха веднага, а от цигарите само половината: за мито. И връзката беше скъпа. Така че едва стигаха да чуе маминия глас за няколко секунди и да надникне на страничката на Вера във „В контакте“. Макар че Вера почти не качваше там снимки, само връзки към разни клипове, дълбокомислени тестове, всякакви безсмислени глупости. Може би подозираше, че Иля я гледа от затвора, и не искаше той да вижда нищо.

И все пак понякога Иля си открадваше малко време, за да надникне и при Кучката. Как е при него. Как му вървят нещата. Как се издига в работата. Как ходи на почивка в Тайланд. Как е в Европа. Какъв „Инфинити“ си е купил. Какви момичета прегръща.

Животът на Кучката напредваше тържествено. И когато разглеждаше снимките на Кучката, Иля имаше чувството, че в гърлото му се забиват кукички; че стържат сърцето му с нож. Не можеше да гледа всичко това — но не можеше и да не гледа как този човек живее вместо него.

А за останалата част от света не му стигаше трафик. В зоната нищо не можеше да се ползва на кредит, там се живееше само на дебит.

Нищо, свикна без телефон. Макар че преди затвора само за него си беше мечтал, заръчваше на майка си за рождения си ден, в университета веднага го изваждаше на чина, за да може момичетата да се възхищават на диагонала на екрана.

И не само с това се бе наложило да свиква там.

Излезе на „Савеловска“.

Пак ченгета. Навсякъде ченгета.

По Третия околовръстен бавно се придвижваха милион автомобили, фаровете светеха денем, мръсотията изпод колелата насищаше въздуха, хората изникваха от подземните преходи, Москва пъплеше и дишаше. Жива. На Иля му се искаше да я докосне, да докосва всичко наред, да гали. Седем години беше мечтал да докосне нея, Москва.

— За мен до Лобня.

Електричките ужасно се бяха променили.

Той ги помнеше мръсни, зелени, с омазани стъкла, с изрисувани стени, с дървени общи пейки, подът покрит с обелки от семки, разляната бира се изпарява бавно и всичко се е пропило с миризмата й. А сега: бели нови влакове с жълти стрели по стените, меки седалки: за всеки отделна. Пътниците седяха чинно. Белите влакове ги бяха облагородили.

— Не искаш ли да дойдеш с мен да гледаме Навка? Шоу върху лед — говореше някаква изморена на вид лелка на друга. — Онзи път ходих, феерия.

— Може и да дойда. Навка нали се омъжи за оня, с мустаците? Дето е секретар на Путин. Хубав мъж — отвърна другата, над петдесетгодишна, нагримирана върху опустошеното си лице. — Внушителен.