Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Ами — махна с ръка първата. — Навка можеше да си намери и по-добър. На мен знаеш ли кой ми харесва? Лавров. Лавров е добър. Аз с Лавров и насаме бих останала. Той ще е и по-решителен от твоя мустакатия.

Иля слушаше и нищо не разбираше. Влакът забавяше ход. Празните черва куркаха, глождеше го под лъжичката. Досвидя му да даде пари за чебурек [2] Традиционно ястие на много кавказки и монголски народи; пирожка с плънка, обикновено от месо. — Б. пр. на гарата: цените в лавката бяха московски, а на него му бяха дали соликамски пътни. Защо да харчи за чебурек, когато скоро ще хапва маминото горещо шчи?

Адски му се прияде шчи. Тридневно. Със сметанка. Да си надроби вътре сух хлебец, както в детството, както му беше показвал дядо му. Попарка да си направи. Да накисне вътре корите, ама не докато се размекнат, а съвсем за малко, за да хрупат, да вдъхне миризмата на супата и да лапне пълната лъжица, като си опари устата.

Слюнката му потече.

А майка му щеше да седи до него в ъгъла до тяхната половинметрова маса и сигурно щеше да плаче. Толкова време не се бяха виждали.

Първите четири години го беше посещавала на всеки шест месеца: всичко, което можеше да отдели от заплатата си, харчеше за пътуването до Соликамск, за подаръци за свиждането. След това напрежението взе да спада, Иля някак привикна с живота в колонията и започна да я разубеждава за тези пътувания. Преминаха на обаждания, въпреки че майка му непрекъснато напираше да идва.

А през последната година разговорите често завършваха със сълзи. Макар че защо да плаче, като не оставаше почти нищо в сравнение с излежаното. Пък и какво можеше да й каже, когато наблизо е или надзирателят, или, още по-лошо, пандизчията, от когото Иля е откупил минутка със своята мама? Така че щом тя започнеше да плаче, той веднага даваше отбой. Нямаше как иначе. Дали тя разбираше това?

Нищо, днес нека се наплаче. Днес може. Всичко свърши.

— Станция Лобня.

На едната линия беше спряла електричката, другата чак до хоризонта беше заета от товарни композиции: заскрежени цистерни с нефтопродукти. Върху скрежа бяха надраскали с пръст: „Крим е наш“, „Обама цървул“, „14/88“, „Виталик+Даша“, „Мая радзима-Минск“ и още това-онова. Иля четеше машинално, докато вървеше към подлеза. Събитията в Крим се бяха случили, докато още беше в зоната, и всичко беше преминало някак между другото. Пандизчиите се отнасяха с равнодушие към Крим, завоеванията на надзирателската държава не ги вълнуваха. Пандизчиите са опозиция по дефолт. Затова по избори в колониите не се гласува.

Реши да върви пеша от гарата до вкъщи. Първия път трябваше да обходи всичко пеша. Искаше му се да повърви. Пък и щеше да стигне по-бързо, отколкото да чака маршрутката.

В Лобня времето беше друго. Дъхът на Москва беше нажежен от изгорялото машинно масло. В Лобня въздухът беше по-прозрачен, по-мразовит; тук небето ръсеше студена сол, хапеше бузите. Тротоарите не се бяха размразили, навсякъде вместо асфалт имаше отъпкан сняг. Гумите на заснежените автомобили го размесваха в сивкавокафява каша. Блоковете, с шевовете навън, се издигаха обрулени от вятъра, тъжни. Хората все стояха нащрек. Гримирани бледи жени крачеха решително нанякъде, простудявайки обутите си в чорапогащи крака.

Пътуването от Москва продължи само половин час, а му се струваше, че е стигнал чак до Соликамск.

За седем години Москва беше поостаряла, но пък Лобня изобщо не се беше променила: беше си същата, както когато бяха отвеждали Иля оттук. Същата като в детството му. И в Лобня Иля си беше на мястото.

От „Ленин“ свърна по „Чехов“. Там имаше три улици, които с единия край стигаха до „Ленин“, а с другия — до „Промишлена“: „Чехов“, „Маяковски“ и „Некрасов“. На „Чехов“ се намираше майчиното училище, Осмо. Майчиното и неговото, на Иля.

Тя, разбира се, го беше уредила при себе си, макар че точно до дома им — в дворовете — имаше друго училище, Четвърто. Там беше по-удобно, по-близо: до Осмо с детските крачета отиваше половин час. Но мама го взе под крилото си. До седми клас ходеха заедно на училище. После момичетата започнаха да му се смеят и Иля вече излизаше от вкъщи десет минути по-рано от майка си, за да се покаже като възрастен и независим. Тогава се почнаха и цигарите.

Когато стигна до входа на училището, той се спря. Жълто-бяла, квадратна триетажна сграда с трикрилни прозорци, каквито рисуват децата на къщите — същата като всички останали училища в страната. Като че ли през последните двайсет години изобщо не я бяха ремонтирали, пазеха я за Иля в първоначалния й вид. За да си спомни по-лесно всичко.