Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Книгите по рафтовете разбъркани, фантастиката смесена с класиката, сякаш и в книгите бяха търсили пари. Но на масата — една стара негова рисунка, беше рисувал с молив илюстрация по една книга на Кафка. „Метаморфозата“. Моливът също беше там. Беше я рисувал преди онази нощ. Преди да го отведат. Седем години беше лежал тук този лист хартия, а и всичко, с изключение на книгите, се беше запазило така, сякаш Иля просто е отишъл в университета.

Оставаше да погледне в кухнята. Ако и в кухнята няма, значи изобщо няма.

В кухнята беше студено. Течението издуваше пердето. Вкоравен самун хляб върху нарязаната мушама, универсален нож, изсъхнала наденица „Любителская“ с бяла мас, обелената й кожа, сгърчена на колелце. На загасената печка — огромна емайлирана тенджера.

Иля вдигна капака.

Шчи. Пълна тенджера с шчи.

В тоалетната стоя на тъмно. В началото не тръгна. После струята потече и на него му се стори, че се лее кръв. Не сукървица, каквато се получава, когато са те били в бъбреците, а черна венозна кръв, гъста и застояла. Не му олекна. Погледна в тоалетната чиния — не, нищо няма. Два пъти си изми ръцете. После се изкъпа със студена вода.

Сипа си с черпака от сварената от майка му студена супа, не я стопли. Разтроши с ножа изсъхналия краешник, направи си попара.

Включи телевизора. Даваха „Камеди“.

— Каква е паролата? Я опитай „Шойгу“!

— О! Става!

— Естествено! Шойгу за всичко става!

Залата се кикотеше белозъбо. Смееха се красиви млади жени. Смееха се загорели, загладени мъже. Иля примигна. Нищо не разбираше. Не разбираше нито една шега.

Пъхна в устата си лъжица студена супа. Преглътна. Още една. Преглътна. И пак. И пак. И пак. За мама.

Трябва да си купи водка. Водка, ето какво.

Който и да бе преровил апартамента — съседи, крадци или лекарите от Бърза помощ — той нямаше как да знае всичките места, където мама къташе пари за черни дни. Парите в скрина бяха намерили, в пъпчивата снимка ги бяха намерили, а под ламината зад леглото дори не бяха търсили. Там имаше цели пет хиляди в една банкнота. Дай пари, мамо?

Иля внимателно разгледа петачката. Задълго ли щеше да й стигне? Докато бе лежал в затвора, рублата се беше обезценила наполовина. Метрото струваше двайсет и пет, а беше станало петдесет. Пари няма смисъл да се кътат: и без това времето непрекъснато ги отмива от ръцете, песъчинка по песъчинка. Пък и няма никакъв утрешен ден, заради който да се събират. Животът винаги прекъсва в настоящето.

Ключове не се виждаха никъде. Може да са били в джобовете на мама.

Странно е усещането, когато домът не може да се заключва. Тогава сякаш не е дом.

Изпроси от съседката ключа за входа, завлече се през улицата до „Магнит“, взе си една бутилка, после добави към нея втора. Кривогледият касиер прекара три пъти петачката му през скенера, на Иля нещо не му отиваше да има такива пари, но не изказа съмненията си на глас. Парите бяха истински, учителски.

Шишетата звънтяха в торбичката като онези вълшебни звънчета на проклетата птица тройка [3] Птица тройка — образ от „Мъртви души“ на Гогол; обозначава впряг с три коня, употребява се и като поетичен образ на Русия. — Б. пр. , окачени по хамутите, за да става веселба. Иля крачеше по „Московска“ към „Деповска“, като за пръв път носеше открито водката: нямаше от кого да я крие, а и да лъже нямаше кого.

Да можеше да срещне случайно Серьога. Да пият за срещата, а не за помен. Да има с кого да се чукне. Но хубавите случайности се падаха все на другите. Може пък Серьога също да е заминал — от „Московска“ за Москва?

Качи се в апартамента. Беше отключено.

Седна зад масата. Не пи направо от шишето, извади прашна чаша от шкафа и си наля.

Надигна чашата и я пресуши. Опари му гърлото. Излекува опареното с мазен салам. Веднага си наля повторно. Още. Нужно му беше. Необходимо. За трезвите смъртта е необяснима. Тя, както и любовта, изглежда истинска само на пияните.

Последният разговор беше кратък. Край, мамо. Излязох. Излизам. Ох, слава богу, Илюша. Чакам те. Слава богу.

Как можа да се случи така? Защо той не успя? Защо тя се разбърза така? Само два дни оставаха. Сега тя няма да успее да се наплаче, а той няма да може да я упреква за напразните сълзи. Тя няма да може да го разпита за живота в затвора, а той няма да се налага да премълчава. Тя няма да може да му описва човешко бъдеще, а той няма да се мръщи уморено.

Умряла е.

Умряла е. Трябва да свиква с това.