Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Дори не ги помнеше наум. Палецът му сам започна да танцува джига върху бутоните, на Иля му оставаше само да го гледа. Притисна студената слушалка към ухото си. Искаше му се да я отдръпне, докато още не е късно, но тя се беше сраснала с него. Сърцето му блъскаше в гърдите.

Сякаш не Серьога седеше на ръба на покрива, а Иля. Клатеше си краката и се навеждаше напред, за да огледа по-добре бездната.

— Ало.

Беше тя. Изгуби самообладание.

— Ало, кой е?

Изтрила е домашния му номер. А може да е изгубила телефона си с всичките контакти. Изгубила или изтрила? Сега всичко зависеше от това.

— Вера?

— Кой е?

— Вер. Аз съм, Иля.

— Кой Иля?

— Твоят Иля. Е… Горюнов. Пуснаха ме. Тоест… Излежах. Излязох, Вер.

— Пиян ли си? Господи, още е едва шест.

— Какво общо има това? Вер… Да. Ти в Москва ли си? Замина ли?

— Какво значение има? Да. Защо питаш? Ти… Наистина ли си излязъл?

Лъжат, че от водката оглушаваш: от нея оглупяваш — да, пречи да се мисли стройно, да се води разговор, да се предпазваш от събеседника. Но от нея слухът става по-добър. И себе си чуваш по-добре, и другия човек — сякаш той, със своя трезвен ум, не крие от теб чувствата си зад думите. Водката е рентген.

В гласа на Вера се долавяше страх. Страх и недоволство. Тя питаше: наистина ли си излязъл? И искаше Иля да й отговори: шегувам се.

— Наистина.

— И какво искаш от мен сега?

— Аз… Мислех си да се срещнем… Какво, да се видим? Може ли?

— Не. Иля, не. Не, извинявай.

— Вер… Почакай… Вера! Нали разбираш… Аз там седем години… Седем. Ти — тук, а аз — там, разбираш ли?

— Имам си свой живот, Иля. Свой. От отдавна.

— Ясно, че е свой. Твой. А аз в зоната. И ето че се върнах.

Това вече го беше осъзнала, не добави нищо. Просто мълчеше. Като че ли дори не дишаше.

— Той… Той добър ли е? Готин е, нали?

Вера не отговаряше, но и не оставяше слушалката. Можеше да му затвори, можеше да изключи Иля с неговите пиянски брътвежи, но незнайно защо му говореше. Може би разбираше, че му дължи този разговор. С всичките лихви, натрупани за седем години. А може би даваше на Иля билет в обратна посока?

— Слушай! — рече най-после решително тя. — Ти в зоната, а аз тук, да. Но не бива всичко да се стоварва върху мен, ясно ли е? И няма смисъл да ме притискаш… За нищо не съм те молила. Тогава, в клуба. Ти сам се забърка.

— Ти беше моето момиче! Какво друго можех да направя?! Аз какво, да не съм мекотело?

— Не ми викай. Нищо нямаше да ми направи той. И какво би могъл? Наоколо имаше други хора. Всъщност ти, ти не трябваше да се намесваш. И тогава нищо нямаше да се случи.

— Да не се меся?! Ти не помниш как тогава…

— Е, и какво от това? И какво от това! Трябваше да се помисли. Млада бях още.

— А аз какъв бях?

— Иля. Пиян си. Наспи се. Това е много стара история. Аз вече три години се срещам с друг мъж. И ще се омъжвам.

Той тръсна натежалата си глава. Преброи бавно наум, потърка челото си; устните му се разтеглиха настрани, нагоре.

— Три? Значи дори не е онзи, заради когото ме заряза?

— Аз какво, всичките седем години ли трябваше да те чакам?! Защо?! Заради това, че веднъж се сби заради мен? Това само във филмите се случва, разбра ли? А моят живот е реален. И ми е само един, разбра ли?! Най-хубавите години!

— Най-хубавите?

— Няма да ти давам отчет! Нямам такова намерение!

Иля преглътна. Не, изобщо не искаше разговорът да поеме в такава посока. Не искаше да я обвинява в нищо, отдавна бе решил, че й прощава. Още преди няколко години го беше решил. По друг начин трябваше да… Как?

— Вера… Верочка. Аз не… Нищо не казвам.

— Напротив, казваш! — Тя викаше, а водката го караше да вижда сълзите й. — Казваш!

— Аз просто… Гледах тук нашите снимки. Много ми домъчня. Можем… Просто да се видим? Ще дойда в центъра. В Москва.

— Не.

— Моля те?

— Не. Бременна съм, Иля. Ще имам дете. Това е.

Той се разстрои. Направи пауза: отблъсна бутилката. Подиша. Погледна към луничките на Вера, към рижите й къдрици, взря се в светлите й очи. Тя ще има дете. Което ще прилича на някой московски търгаш. Няма значение на кого. Бременността е такова нещо — това е присъдата му.

— А на мен майка ми почина.

Вера си пое дъх. Иля стисна здраво слушалката, ослуша се.

— Какво? Тамара Павловна? Какъв ужас… Аз… Съболезнования.

— Да, да. Чуй… Може просто на кафе? В някой „Кофехауз“, където ти е удобно, до работата или…

— Добре, Иля. Повече не мога да говоря. Хайде.

— Почакай!

Но слушалката вече бе заглъхнала.