Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Заедно плуват — каза тя.

— И догодина в същия този ден ще пуснем! — обяви Иля. — Добре, де, през уикенда.

Хвана я за ръката.

Иззад вратите на клуба се процеждаха звуците на бас и когато крилата се разтваряха, навън се изливаше губещият се в музиката смях. Изглежда, вътре в чашите наливаха щастие. Искаше му се да се напие с него до безпаметност.

Изтърпяха опашката.

Казват, че на входа отсяват двойките — те харчат по-малко, няма смисъл да се напиват един друг. Трябваше да се престорят, че са отделно, за да не се окаже, че пътуването от Лобня е било напразно. Но Иля не можеше да предаде Вера и да пусне ръката й. Ами… Всъщност не можеше да й каже, че така трябва и по каква причина.

Прекараха дълги минути до самия вход, като потропваха в ритъма на музиката. Приятелите му не си вдигаха телефоните. Сигурно вътре свиреше много силно.

— Какво се усмихвате, младежо? — попита фейсконтролата.

— Сесията мина! — отвърна Иля.

И „архангелът“, който също някога е бил човек, си спомни това и ги пусна и двамата в „Рая“. В облака от сладък дим, в дълбаещата в ушите музика, в блаженството.

Намериха се и колегите му — радостни, искрени. Тупаха го по рамото, танцуваха наоколо. В ръцете си държаха коктейли, черпеха Вера през сламките. Вера приемаше, смееше се.

— Искаш ли нещо? — попита я Иля. — Бира или…

— Не е нужно! — махна стеснително Вера с ръка.

Но той все пак отиде до бара. За себе си реши да не взима, може в тоалетната да се напие от чешмата, както обикновено. На бара се колеба, пита за цените, накрая се спря на „отвертка“: разумно качество на разумна цена. Някакви момичета му махаха от другия край на бара и той само за миг съжали, че е влюбен.

Вера го чакаше. Зарадва се на „отвертката“, смешно се мръщеше на водката, почерпи приятелите, Иля също, танците станаха по-весели. След четиридесет минути спазмите наистина започнаха да преминават. Жестоко беше да оглушееш!

Иля се любуваше: Вера разпусна косата си, под тясната тениска не носеше сутиен, вместо минижуп беше облякла черен клин, беше се получило хем невинно, хем порочно. Все пак беше по-хубава от почти всички тук.

Олимпийският отбор влезе в басейна, започнаха да правят салта, от многоетажните златни ложи неизвестни богове доволно гледаха съвършените бедра, около тях като влечуги се усукваха сервитьори, смъртните се отъркваха един в друг на дансинга, добиваха огън. Разгорещени се целуваха по ъглите, от ненадеждно затворените кабинки се чуваха стонове. Всички говореха, никой не слушаше. Клубът беше нещо различно от земния живот; може би дори рай, защо не? Едем със зелените поляни, белите дрехи и арфата не е рай, а някакъв буржоазен старчески дом. Безсмислено е двайсетгодишните да умират в такъв.

Включи се стробоскопът, накълца телевизионната картина на реалността на разпокъсани монохромни хроникьорски кадри. Затова, когато всичко започна, в началото не можа да повярва. В тълпата се появиха хора с шапки маски, с бронежилетки, но това можеше да е част от шоуто, та нали вече имаше танцуващи джуджета с прикачени фалоси, имаше бодиарт върху дебелани — защо сега да няма и маскарад?

После бойците се промъкнаха в кабинката и спряха звука на диджея.

— Провежда се наркоконтрол! Всички да останат по местата си!

Полуделият стробоскоп продължи да примигва, след което го изтръгнаха от розетката, включиха заслепяващите лампи на тавана. Беше като да съблекат всички до голо под дулата. От това хората най-накрая се уплашиха. Разпръснаха се от дансинга, потекоха към изходите — но там ги посрещнаха. Ложите вече бяха празни.

— Всички да запазят спокойствие! Останете по местата си!

Черните тръгнаха на гребен през залата, подбираха и отвеждаха нанякъде най-безразсъдните, които продължаваха да пляскат под немите колони. Иля хвана Вера за ръката, издърпа я по-далеч от приближаващите се зъби.

— Стой! Къде?!

Вера изскимтя. Спря се.

— О, я виж каква е хубава!

Беше я хванал някакъв човек. Къдрав, млад, гладко избръснат. В цивилни дрехи; затова Иля дръпна Вера към себе си. Но онзи я стискаше като булдог.

— Ти какво?!

— Пусни я!

— Иля! Иля!

— ФСКН! Тя е задържана! Моля, не пречете!

Вера — безпомощна, изгубена — само въртеше глава, без да сваля поглед от Иля.

— Покажете документите си! — настоя Иля с изтънял глас.

— Документи на теб? — Цивилният изпръхтя; очите му бяха бесни, опулени.

— Да! Както е редно!

— На! — Онзи тикна под носа на Иля значката си: младши лейтенант някакъв. — Това ли е всичко?! Пускай я бързо или и теб ще прибера!