Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— При мен всичко е супер — казваше Нина.

— Тогава ще държим връзка — казваше Петя.

А вечерта се беше снимал с някаква наплескана мадама в ресторанта и беше пуснал снимката публично. Разчитал е, че няма да я види? Пиян е бил, забравил да я изтрие? По-добре да се бяха разделили. По-просто щеше да е.

Спомни си как Нина танцуваше за него, как се събличаше. Видя ясно гърдите й — налети с летен сок: загорели, без проблясъци. Повъртя се, повъртя се, погледа стената; после с едно око, с един пръст потърси папката с клипове. Повече не можеше да й се съпротивлява.

Попадна в апартамент. Петиния вероятно: просторна гостна, голям телевизор с дебелина на книга, диван за двайсет души, по стените безвкусни голотии в черни рамки, някакви милиционерски грамоти, прът за стриптийз, от отворения бар греят кехлибарени бутилки. Нина седеше до него на дивана. По телевизора се мяркаше някакво синкаво порно, някой стенеше, затиснат от плоския екран. Нина гледаше в синината без смущение, бойко коментираше. Камерата на Петя се рееше, прехвърляше се от Нина върху бъркотията от тела. И двамата бяха пияни.

Нина беше опънала мъжка бяла тениска върху голите си колене. Полумракът примигваше: когато екранът светеше и в стаята се развиделяваше.

— Струва ми се, че тая е направо фригидна. Дай ми да избера нещо по-нормално, какво ми пускаш само мъж с две жени? Дай по-добре момиче с двама мъже? Камон, нямам нищо против тройките, но държа на справедливостта!

— Мислиш, че един няма да ти стигне? — Петя пак плетеше език.

— Е нали на теория говорим, не на практика?

— Ние? Ние — на теория.

— Или на практика? — Нина гледаше директно в камерата, директно в Иля, нагло.

— Да не ме навиваш? — Петя се смееше, но пресипнало.

— Ами защо само говорим за това… Може би просто искаш да погледаш? А? Искаш ли да гледаш? Мен… Как ме…

— Да снимам искам. Може ли да снимам?

— Нямам нищо против. А може би и аз да снема?

Нина съблече през глава тениската със Спондж Боб, под нея не носеше нищо. Плъзна се на пода, застана пред него на колене. Посегна към колана, катарамата издрънча, разкопча го. Пусна ръка. Камерата се разфокусира. Нина беше твърде близко.

— Ай.

Иля не можеше повече.

Трябваше да почувства онова, което чувстваше Кучката. Нямаше ги нежните пръстчета на Нина — наложи се да ползва своите, тромави. Свали панталоните, захабените гащета. Хвана плътта си — студено за горещо. Замижа. Отвори очи — Петините.

— Давай… Добре…

Нина отметна назад коси — искаше да я вижда. Той се извиваше, преплиташе език, тя притежаваше власт над него и тази власт караше и нейната кръв да кипи.

— Харесва ли ти?

— Ела… Стига. Ела при мен!

Той свали рязко прашките, скочи от дивана, изключи виещия телевизор, излишният звук изчезна, останаха само те двамата. Сега ги осветяваше единствено кехлибарената светлина от бара.

— А ти сигурен ли си, че само аз ти стигам?

— Млъкни.

Прошумоляха панталони; хрипкаво дишане, фокусът подскачаше, вместо линии имаше очертания, бутилкови проблясъци върху кожата, кратки хлипания. Като че ли постави Нина с гръб към себе си, наведе я напред.

— Ааах. Почакай… Почакай…

Не чакаше. Протегна ръката с телефона настрани — да снима себе си с нея отстрани. Искаше му се да запомни това: как тя му се отдаваше, как му разрешаваше да записва своето безсрамие, как от това й ставаше още по-сладко… В този момент животът като кипяща пара се носеше през тях под налягане десет атмосфери, пръскаше тръбите. Ето това беше истинският живот! Опитваше се да го улови, да го съхрани в телефона, но не можеше да го направи смислено. Вече не бяха просто хора, ръцете им не ги слушаха, вместо думи в гърлото гъргореха безсмислени звуци. Телата, облени в гъста жълта смола, вкопчени в кехлибарен възел, се търкаха настървено едно в друго, блъскаха се яростно, махалото се разделяше, времето се ускоряваше. После той хвърли телефона на дивана, искаше с двете си ръце да сграбчи Нина, да я мята, с двете си ръце да я придърпва към себе си, да влиза в нея настойчиво и грубо.

— Косите… За косите ме хвани…

— Да… Ти… Ти си такава… Кучка… Сладка…

— Аз? Аз съм кучка. Чия кучка съм?… Кажи! Твоята! Твоята кучка!… Твоята?!

— Моята. Моята малка… Разгонена… — След това само хрипове, хлипания. Вик.

Сякаш го порази мълния. Сякаш издърпаха нажежена жица от корема му през слепените канали; сякаш му изтичаше кръвта. Сякаш му бяха изкарали вътрешностите. Попадна в прибой, в нощна буря, блъсна го една вълна, изхвърли го на брега, а после соленото море продължи да го глади, остави го да диша.