Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Залата отново се разсмя, засвири, но тук Иля просто нямаше как да се досети поради каква причина. Ясно беше само, че тоя Борис Павлович е по-главен дори от виновника за тържеството. Генерал-майорът го слушаше почтително и с робска нежност.

— За теб и за твоя син! — Дебелакът не изчака никого, а започна да пие от чашата си, докато не я изпи до дъно.

Телефонът потрепна и угасна. Виж ти какво филмче за гнездо на оси.

Иля остана да седи съкрушен и да предъвква устната си.

Генералски син беше убил. Беше утрепал син на ченгесарски генерал.

Отвори прозореца. Изсъхналата рамка не поддаде веднага, заскърца, Иля злобно я дръпна настрани. Задушно беше, ужасно. Мъката, която денем сякаш се скриваше, а вечер отстъпваше място на Нина, го връхлетя като валяк, натисна го в пода. Адски му се припуши.

Сега дори до живот няма да има, Нина. Може би още в затвора ще го удушат, преди да е приключило следствието. Някой друг ще се разхожда с теб насън из Америка в „Мустанг“.

За каквото и да се караше Юрий Андреевич със сина си, на убития щеше да прости всичко и щеше да си го изкара на убиеца. И никой няма да го защити. Прокурори, ченгета, затворници — една каста, хиени. А Иля е от другата, на обречените. Него може и просто на шега да го пребият до смърт, че и с телефон да го снимат — за да се хвалят пред приятелите си. Цигара трябва! Нали има денонощни будки?

Грабна кибрита от печката, пъхна го в якето и изтича навън в нощта.

На улицата сякаш се ширеше чума. Блоковете се издигаха мъртви, черни. Обитателите им се бяха изпокрили, заключили вратите, пуснали пердетата, заврели глави под възглавниците. Хора така или иначе нямаше, а демоните и в тъмното виждат всичко.

Изскочи на „Батарейна“ — там като че ли имаше бакалия. Иля пъхна ръце в джобовете си, сгуши глава между раменете си и тръгна с вдигната качулка. Отпред стърчеше някакъв мъничък павилион — като че ли търговски.

Беше нула градуса.

Водата се превръщаше в лед, а ледът във вода.

От нулевата температура страхът започна да се топи, а вместо него взе да се натрупва капка по капка размразеният гняв. Защо с Иля все така се случва? Защо животът му премина в ъгъла и в ъгъла ще свърши? Защо е толкова безсилен срещу света? Къде е справедливостта в това, че не може да се отърве от наказания? Защо убиването на човек му се получава, а прощаването — не? Защо все попада в ръцете на хиените? Защо няма друг изход, освен да погине от собствената си ръка, а за самоубийството се отива в ада? Ти какво, бог ли си или собственик на кланица?!

Търпение. Крий глава в ръцете си, шията свивай в раменете. Като в зоната — не изпъквай, не спори, не възразявай. Дават ти метла — мети. Казали са ти да се обърнеш — обръщаш се. С бог се договаряш само да не те карат да доносничиш. По-далеч от блатните [5] Висшата каста в йерархията на затворниците. Професионални престъпници, които държат реалната власт в затвора или в зоната. — Б. пр. . По-далеч от надзирателите. Не ги гледай в очите. Чакай свободата.

Ама къде е тя?!

— Кучка… Нищожество… Гнида… Гнида гнусна си ти…

Защо за Иля нямаше точни думи?

Краката му пружинираха, злобата го тласкаше напред. Измина половината улица като в мъгла. Подплаши всички невидими демони. И въпреки това не разля и капка бяс.

Добра се до мястото.

Това беше будка „Белоруски продукти“. И беше херметически заключена, витрините бяха покрити с железни решетки, на стоманената врата висеше грамаден катинар. Вътре нямаше никого и нямаше как да се влезе.

— Мразя ви! Мразя ви!!!

Бързо-бързо се затича. До автобусната спирка имаше стъклена, светеща, празнична реклама на щастливи човешки лица; вдигна един объл камък — и прааас във витрината!

Тя се пръсна на кръгли като бонбонки прозрачни парчета, които се разсипаха по мокрия асфалт. А лицата се оказаха хартиени, камъкът ги разкриви. На Иля това не му беше достатъчно; той сграбчи афиша, разкъса го на две, после още по на две, хвърли парчетата на земята и ги стъпка. После угаси лампата с юмрук.

Отдръпна се, опомни се, вдигна глава.

И отпред, в чумното безмълвие, видя кола. Светеха дългите фарове. Колата се носеше бавно, като кълбовидна мълния. В подобно време би трябвало да се стараят да се движат по-чевръстичко, а тази почти пълзеше. Като акула. Душеше.

Ченгета!

Ледена ръка стисна вътрешностите му.

Обърна се с гръб към тях, тръгна бавно, като се стараеше да се удържи да не побегне, покрай строителните огради, взираше се в пролуките с надеждата да открие тесен проход. Гневът отново се смръзна в страх. Да не хукне, вече ставаше почти невъзможно.