Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Не тупти сърцето, заглъхва. Върна количката обратно.

Искаше му се да завие от мъка.

На закуска изгледа новините. Хазин все още не беше попаднал в тях.

Трябваше да отиде до моргата. Дори само за да им каже: тя не е безстопанствена. Ето, аз съм синът й. Но все още няма къде да я откарам. Подръжте я още няколко дни. Непременно ще измисля нещо. Непременно ще измисля.

Неделя.

Моргата се намираше там, където беше и централната градска болница — на „Заречная“.

По „Батарейна“ до „Букинско шосе“, почти до блока на Вера; но без да се стига до него — завива се надясно. И се минава покрай онзи същия гълъбарник, който двамата със Серьога бяха ограбили, а наоколо: ръждясали гаражи, тухлени бараки, изрисувани бетонни огради.

И изведнъж си спомни как веднъж с майка му бяха ходили в тази болница, докато още беше малък. Да му махат сливиците. И пак оттам минаха, по същия този път. Сякаш отиваше на разстрел. Всяка крачка беше направена насила. Първоначално се опита да го съблазни със сладолед — вика му: „Ето, после ще си го изядеш!“.

Можеше и да не му казва, че отиват за операция, а да излъже, че просто на преглед при лекаря. Но майка му не обичаше да лъже, нито да му говори глезено. Винаги наричаше нещата с истинските им имена, а към бъдещето гледаше строго, през учителските си очила. Приготви се за най-лошото, тогава животът няма да те разочарова, такъв беше девизът й. Ще има операция, няма да боли твърде, а само малко — ще потърпиш.

Тя си имаше своята истина, а Иля — неговата: и го беше страх да чака операцията, а да върви на смърт със собствените си крака беше истински ужас. Сладоледът не можеше да го подкупи. Иля не обичаше твърде сладки неща, предпочиташе солени.

Тогава тя започна да му преразказва Дубровски. Сигурно го беше преподавала на някой осми клас, ето че влезе в употреба. Той не можа да разбере всичко, но сцената в ямата с мечката го порази. Запомни малкия пистолет, нещо като мускет, в ръцете на Дубровски, който го допира до ухото на мечката. В замяна на сливиците успя да изтъргува от майка си точно същия, само че китайски, от пластмаса.

Пътят не беше кратък — половин час пеша с детски крачки от блока им. И тогава половината път Иля не извървя по улица „Заречна“, а в горите със селяните и в ямата с мечката. А после се появи болницата.

По време на цялата операция си мислеше за малкия старинен пистолет. Почти не усети болка. Но сладоледа все пак се наложи да изближе. Оказа се, че е задължително.

А сега ето — спомняше си как тогава беше минал оттук, и отново не премина по истинската „Заречна“, по пътя към ешафода. Мина напряко през миналото.

Болницата се издигаше зад блоковете, сред синчеца. Сива тухлена сграда, мрачна, ниска и широка, с много крила. Като го видиш — направо ти се отщява да се разболяваш.

— Трябва да отидете в патоанатомията — изгъгна с настинал глас лелката на регистратурата. — Влезте откъм улицата.

Бяха направили отделен вход към мъртъвците, за да не се засичат с болните, да не ги смущават. Целият вход беше облепен със съобщения: ковчези, ритуални услуги, агенти, погребения. До него дежуреха чевръсти типове, които се правеха на скърбящи, но щом видяха Иля, веднага се въодушевиха.

Той веднага ги прати по дяволите. Лешояди.

— През ноември винаги добре умират — подочу, докато минаваше покрай тях. — Но на Нова година е по-добре. А най-добре, разбира се, е през юли.

Даде паспорта си, за да предяви права върху майка си. В началото отделението беше същото като останалите. Млади момичета в престилки. Очилат мъж с цигара — завеждащият. Да, има такава. Доста се забавихте. Ще я взимате ли?

— Не. Току-що се прибрах… Трябва ми още време. Да се подготвя — каза Иля.

— По закон седем дни е безплатно — каза му завеждащият. — След това по ценовата листа.

— Вероятно ще успея за седем дни.

— Искате ли да я видите?

Иля кимна.

— Болнични чехли двайсет рубли.

Преминаха през залата за аутопсии — кафяви стени, тасове с инструменти, на масата — слаб азиатец, черепът му разтворен. След това врата със заключалка — „Хладилно помещение“.

Ключалката изтрещя, вратата изскърца, облъхна го студ и влага. Включиха живачното осветление.

— Е, какво стоите? Влизайте.

Иля почувства болка и притеснение точно като преди операция: сега ще режат.

— Така, къде е Горюнова? — попита очилатият едно момиче. Вътре имаше болнични колички, покрити с чаршафи, някои събрани заедно, други оставени настрани. Под чаршафите лежаха пак такива, непотърсени. Очилатият, без да спира да пуши, надникна под един чаршаф, после под друг. Стигна до края.