Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Какво имаше още там? През лепкавото, задушно лято. Когато Нина пишеше в мрежата: „Ти и твоите вечни истории. От теб направо вони на развала“.

Ведомствената клиника беше през януари. Бяха закарали Хазин там може би на лечение. От зависимостта му. Бащата? Принудително. Сега може би същото се е случило и с Нина?

Запълзя надолу по веригата.

И видя как развалата поглъща и двамата. А всичките сили вече са изчерпани, няма с какво да се бори човек. Каквото и да ги слепваше там, вече беше изсъхнало окончателно. Махалото, което беше яхнал Хазин, го бе отнесло в тъмния мрак. И се беше върнало оттам празно.

Миналия петък, седмица преди срещата с Иля, Хазин беше получил следното от Нина:

— Отлична нощ, съдейки по твоя Инстаграм, Петя. Пет бала.

— Сринах се, ясно ли е? В службата е ад! Прости ми! Ти къде си?!

— Повече не мога така. Вече реших. Прости.

— Да не си помислила да си причиниш нещо!

— Това вече не те касае.

— Да не си посмяла!!! Вдигни си телефона!

С какво го заплашва? Със самоубийство?! Иля плъзна екрана надолу. Може ли да се е опитала да се самоубие?… И след това — в болницата? Какво става с Нина, мамо?! Как да попита по-деликатно? А и дали майка му знае? Кой ще й каже истината?

И най-важното — щом първия път не се е получило, дали ще опита отново?

Разговорът продължаваше, пулсираше. Иля се прехвърли на шестнайсети ноември. Сряда.

— Късмет, Петя. Само гледай да чукаш дъщери поне на генерал-лейтенанти, иначе татко няма да одобри.

— Кучка такава! Всичко това е заради теб! Всичко с него се получи заради теб!

— При теб всичко се получи заради него. Довиждане, Петя. Животът си е твой. Чукай когото ти харесва.

Тук е жива; а здрава? Хазин не я пита нищо нито за болницата, нито за здравето. Значи във вторник все още не е имало никакви произшествие. А кога се е стоварило?

На седемнайсети ноември, четвъртък, Нина наруши принципите си и писа първа — след двудневно мълчание. Говореше тихо, без злоба, невесело. Изговаряше думите много отчетливо.

— Знаеш ли, оказва се, че на човек му е много трудно да се раздели с миналото. Всичките тези дни заедно — те няма къде да изчезнат. Остават с теб завинаги. Не става съвсем да ги забравиш. Вероятно точно в това е проблемът. Жал ти е за себе си, за това каква си била. Жал ти е за нас — такива, каквито бяхме ние. Не ти се иска това да остане изцяло в миналото. Иска ти се още малко да продължи. Иска ти се да повярваш в човека. И пак не се получава. Нищо не ми се получава както трябва.

Хазин мълчеше. Слушаше: съобщението бе доставено и прочетено. Не спореше, не се оплакваше, не се съгласяваше. Просто се извърна и остави Нина да бъде погълната от тъгата. В този ден тя повече не писа.

Писа на следващия. В последния ден от живота на Кучката Нина му беше писала сутринта. В същото онова утро, когато Иля се возеше на потракващите железопътни колела към задънената Москва, когато слезе на Ярославската гара, когато с цветната електричка бе отишъл да се сбогува с мъртвата си майка. В онова утро Нина беше писала на Петя:

— Кога за последен път си изпитвал страх? Истински страх?

— Случвало ми се е два пъти. При теб всичко ли е ок?

— При мен всичко е просто супер.

— Тогава ще държим връзка — сбогува се завинаги Петя.

След това прекъсваше. После чак в събота през нощта Иля се беше опитал да съедини скъсаното, захвърленото. „При мен всичко е наред. Ти как си?“

Нина не беше никак.

Ще държим връзка, беше казал Петя. И окачи пред всички снимката си с друга. Демонстрираше през фотоапарата как собственически прегръща тая, другата, парадираше с вулгарността й, хвалеше се колко евтино я е взел. Не, не беше забравил да я изтрие, просто я тикаше в лицето на Нина. Искаше да я вбеси; може би отмъщаваше за онова, което не беше влязло в преписката? Може би просто я измъчваше, защото се беше родил мъчител.

Това всъщност беше последната му дума в разговора. Нà ти сега!

Иля препрочиташе съобщенията им: защо ли го търпеше Нина? Какво ги свързваше, ако не магнит? Какво ли го пазеше, ако не нейното въображаемо силово поле?

Като че ли Кучката беше целият изпепелен вътрешно от своя прашец. Демоните влизаха в празната Кучка, нанизваха го като парцалена кукла върху кривите си пръсти и в своя куклен театър го караха да върши всякакви гадости.

Кога беше искрен? Кога лъжеше? Къде беше истински — когато дърпаше за косата Нина или когато пълзеше пред нея на колене?

Нина беше права, в него имаше развала. Гнилоч. Необяснима.