Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

В този миг се досети. Върна се нагоре по Нинините букви.

„Нищо ли не си личи?“ — надписът към роклята роба. Картинката емотка: момиче. Когато го беше чел първия път, погледът му просто се беше плъзнал по нея, бързаше. А сега се задържа, увеличи я. Отвори каталога с емотки, прелисти го. Разгледа го добре.

Анимационното момиче се държеше за закръгления корем.

Започна да съставя мозайка от случайни откъси: „Как ти се струва такава рокля? Като че ли не подчертава твърде… Трябва да поговорим. Ела, моля те. Важно е… Много съм си реална даже, Петя. И искам да знам какво ще правим по-нататък… И как смяташ да им го съобщиш? А по-важното е кога?… Аз бих ти дала време, но сам разбираш…“.

И широкото като платно палто: „Адски ми се иска зимата да е минала и вече да е пролет…“. Пролет? И какво ще става през пролетта?

Палтото ще й стане точно по мярка. А после ще се появи детето.

И ето че тя беше решила да зачеркне всичко това, разбра Иля. Не ставаше дума за самоубийство. Нито за лечение от някаква зависимост.

Нина беше в болницата, защото беше легнала под упойка да изстърже от себе си тяхното с Петя бъдеще. Защото съвсем бе изгубила вяра в него. И той знаеше всичко.

— Кога за последен път си изпитвал страх? Истински страх?

Не можеше да се реши. Искаше да й отговори. Чакаше от него реакция, правилните думи. А той? Не можеше да ги произнесе.

— При теб всичко ли е ок?

— При мен всичко е просто супер.

В петък му беше писала. Може и в събота сутринта още да е чакала. Само че Иля не знаеше какво да отговори. А в събота вечерта вече е нямало за какво да се пише. И смисълът да се отговаря, се е изгубил.

Окончателно.

Сам си си виновен, каза Иля на Хазин. Сам, гадино. Ти, а не аз.

Ако не бях пристигнал в петък в Москва, ако нямаше магнитна буря и майка ми не беше умряла, тогава какво?! Дали щеше да можеш да й отговориш? Дали изобщо щеше да го направиш?!

Не, самият ти я тласкаше към това. Четеше съобщенията й, а отговаряше с публикации в мрежите. Знаел си, че е заседнала, че е зациклила на теб, че вечно проверява другия ти живот във всичките инстаграми: търси опровержение, а намира улики. А ти не се скъпиш на уликите. Защото те е страх, гадино, да й кажеш открито: давай, направи аборт, задушавам се от това твое недоносче, искам отново да започна да дишам свободно. Нали така? Да.

Защо тогава я успокояваш? Защо обещаваш да кажеш на родителите си? Лъжеш, за да не я разстроиш? Себе си щадиш така, не нея. Страх те е от сълзите? От мълчанието? Страхувал си се, че ще те нарече с истинското ти име: лайно. Най-лесното е така да наредиш нещата, че тя сама да стигне до този извод и сама да вземе решение. Защо, Нин, погуби детенцето? Напразно! Че аз нямах това предвид. Аз съм просто задник, боклук съм аз, но ти си го знаеше отпреди, но убиец — не, не съм, не съм подписвал присъди, дори ти казвах: да не си посмяла! Ти, истеричке, си измисляше всякакви неща и ето го резултата, себе си обвинявай за това.

Бих ти дал още време, Хазин: но ти нищо нямаше да направиш с това време!

Иля натисна с пръст празното поле в самия край на съвместния живот на Петя и Нина. Искаше му се да й напише нещо по човешки, а не това обикновеното „С мен всичко е наред“, искаше му се да й напише нещо за нея, а не вечното хазинско за себе си. Пръстът бавно натискаше буквите, но смисълът непрекъснато му убягваше. Налагаше се да трие. Не знаеше кои са правилните думи.

Така е най-добре, Нин. Така ще ти е по-добре, по-нататък сама ще го разбереш. Лошо е да забременееш от негодник, да заченеш от развален човек, завинаги да се свържеш с него чрез детето. Без общо дете — просто несполучлив роман, минало и заминало, дори не си спомняй за него. А детето ще те обвързва с него; ще те обърква. Дори да избягаш от него, ето го пак: винаги с теб, в детето, което имаш от него. В кръвта, в очите, в маниерите. Всеки ден. Непрекъснато те следва като сянка.

А когато си забременяла от мъртвец — тогава как?

Такова бреме е сто пъти по-тежко. Тогава върху детето няма да се излива изветрялата горчивина към бащата, а тъга. А срокът на съхранение на тъгата е дълъг. Може би до самия край ще си мислиш: ами ако беше останал жив? Ами ако детето растеше с родния си баща? И отново ще виждаш в него спомен за отдавна погребани неща. Все едно живееш с привидение. Нито ти ще намираш покой, нито той.

По-добре, че стана така. Че аз не успях и че той не успя.

Това е свобода, Нин. На вкус е като марината от сълзи. Трябва да я изпиеш сега гореща от гърлото на трилитровия буркан, тя ще те изпразни, ще те пречисти, ще отмие всичката кръв от теб. А след това ще си направиш нова кръв — прясна, безпаметна. Но пък в кухините ти няма да остане нищо от този човек. И ще можеш да ги напълниш с друга любов. Този и без това не те обичаше.