Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

Но разглеждането им щеше да почака. Първо трябваше да свърши работата си.

Някой почука на вратата.

— Влез — извика тя и се обърна към вътрешността на стаята. Кари влезе.

— Готова ли си? — попита норвежката.

— Не знам… — Нина хвърли обиден поглед към атлантския артефакт, заобиколен от бележките й под осветена увеличителна лупа. — Направих каквото можах, но не е достатъчно. Още не мога да преведа някои от символите. Защо, да не би баща ти да ме чака?

Кари кимна, после се усмихна.

— Но не се тревожи, ти си една от малцината в този свят, които той е склонен да чака.

— Е, за да съм честна, ще ти кажа, че това не ме прави по-малко нервна.

— Няма причина да си нервна. Ти си по-близо до откриването на Атлантида, от който и да е след древните гърци.

— Да, и виж през какво преминах — през какво преминахме — поправи се тя, — за да стигнем дотук. Имам чувството, че още не съм отмила от косата си онази воня. — Пълзенето през канализационната тръба беше всъщност най-незначителният от лошите й спомени, но тя дори не искаше да си мисли за другите.

Кари подуши косата й.

— Добре мирише — увери я тя. — Хайде, ела да кажеш на баща ми какво си разбрала.

Нина взе артефакта и Кари я въведе в съседната стая, един салон в центъра на апартамента. Чейс стоеше до вратата със свалено яке и прехвърленият през рамото му кобур на автомата се виждаше напълно. Кастил отсъстваше; Нина предположи, че охранява отвън в коридора.

— Здравей, док — поздрави бодро Чейс и кимна към лаптопа на масата. — Надявам се, че си се гримирала, защото ще те снимат.

— О, видеоконферентен разговор?!

— Баща ми обича да говори очи в очи, дори когато не може да го направи в буквалния смисъл — каза Кари. — Хайде, седни. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, благодаря — отказа тя, макар да нямаше нищо против едно питие, което да успокои нервите й.

Нина седна срещу лаптопа, Кари се присъедини към нея и натрака паролата на клавиатурата.

Екранът оживя и показа Кристиан Фрост в кабинета му.

— Д-р Уайлд! Радвам се отново да ви видя!

— Аз също! — отвърна Нина. — Беше малко по… ами, малко по-бурно, отколкото очаквах.

— Така чух и аз. Имахте ли някакви проблеми при напускането на Иран?

— Нищо сериозно — намеси се Кари. — Благодарение на връзките на господин Чейс с местните жители, успяхме да стигнем до Исфахан, а влиянието на фондацията върху правителството на Иран ни позволи да напуснем страната без да ни проверяват.

— А Хаджар?

— Мъртъв е.

Фрост кимна.

— Добре. Какъв срам… за десет милиона долара… Но това е ниска цена. — Лицето му стана нетърпеливо. — Е, д-р Уайлд, разкажете ми какво открихте.

Нина прочисти гърлото си.

— Ами, боя се, че това не е прекият път към Атлантида, за съжаление. Но определено става дума за своего рода карта. — Тя вдигна металния къс и го обърна към камерата на лаптопа. — Линията, минаваща по дължината му, символизира река — глозелската дума не може да бъде сбъркана. Има и други знаци, които отчасти съм разчела. — Тя погледна бележките си. — „Започни от северното устие“ на някаква „… река. Седем, юг, запад. Следвай курс към града на“… ъ-ъ-ъ… нещо. „Там ще намериш…“. Боя се, че това е всичко, до което се добрах. Но тези знаци от двете страни… мисля си, че показват броя на подчинените, които трябва да минат, за да стигнат дестинацията. Четири от ляво, седем от дясно и т.н.

Фрост беше заинтригуван.

— Да разбирам ли, че думите, които не можете да преведете, са глозелски?

— Не. Всъщност приличат повече на йероглифи, отколкото на букви, и по-скоро са част от различна лингвистична система. Разочароващото е, че изглеждат познати, но не мога да разбера значението им. Може би са местна разновидност…

— Интересно. Кари, моля те, снимай тези знаци и ми ги изпрати, ако обичаш. Искам да ги видя отблизо.

— Разбира се, татко. — Кари взе артефакта от Нина и стартира програма, за да го фотографира с камерата на лаптопа.

Доказателството му хрумна още докато тя работеше.

— Кои са тези глозелци, док? Изучавал съм история, но никога не съм чувал за тях.

Нина се засмя.

— Не би и могъл. Защото те не съществуват.

Той погледна озадачено.

— Какво?

— Глозел е — поне до този момент — най-старият познат писмен език — обясни тя, — нещо като предтеча на няколко други, включително Винка-Тордос 6 — Изражението на Чейс не се промени. — За които, предполагам, също не си чувал.

— Казах, че съм изучавал история, а не че съм взел изпита.