Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

Набитият мъж изсумтя.

— Нека помисля… Искате да разкопчая шлифера ви вместо вас и да ви помогна да се освободите от тези тесни кожени панталони… Ще се надървя, защото какво съм аз? Някакъв смотан иранец, който вижда красива руса жена и загубва ума и дума; после ще ме накарате да ви сваля белезниците, защото ще мисля с онази си работа, ще ми приложите някой трик, ще ме повалите и ще избягате. Познах ли?

Кари му хвърли раздразнен поглед.

— Можехте просто да кажете „не“…

Пазачът се изсмя и се върна на мястото си.

— Не ми плащат всичките тези пари, за да се държа като идиот. Добър опит, все пак.

Разочарована. Кари му обърна гръб. Въпросът беше какво да измисли, когато наистина й се наложеше да използва тоалетната.

Чейс и Кастил носеха ранения Хафез; бяха превързали крака му и сега се опитваха да избягат по-далеч от влака.

Нина нямаше представа къде отиват, нито пък какво ще правят, след като се измъкнат оттук. Телефонният разговор, който Чейс проведе, беше на арабски и при цялата бързина да напуснат влака, преди иранските военни да са пристигнали, той не беше особено разговорлив.

Теренът не беше чак толкова лош, колкото мястото, където се бяха срещнали с Хаджар, но продължаваха да напредват бавно. За щастие тук имаше повече растителност и когато Нина чу бръмченето на приближаващ се хеликоптер се намираха в прикритието на една гора, на седем-осем километра от железопътната линия.

— Къде отиваме все пак? — не се сдържа тя. — Кой е приятелят, на когото се обади? И как ще ни намери? Намираме се насред нищото!

— Еди има много приятели — успя да се усмихне Хафез въпреки болката. — Навсякъде по света.

Нина хвърли поглед на Чейс.

— Дори в Иран, където се предполага, че никога не си бил?

— Хей, аз съм известно момче — каза той и сви рамене.

— Славата му върви пред него — добави Кастил.

— Сигурна съм. Но ако ми бъде позволено да се намърдам всред вашата сплотена групичка самохвалковци, какво ще кажеш да ме посветиш в плана си?

— Ами — започна Чейс, — първото нещо, което трябва да направим, е да излезем оттук. На около километър и половина на юг има път; един човек ще мине да ни вземе оттам.

Нина огледа непознатия пейзаж.

— Как приятелят ти ще ни открие? Ти дори не знаеш къде се намираме!

— Описах му отличителните белези на местността. Лесно ще ги открие на картата.

— Нима?

— Елементарно е. След това… ще отидем и ще вземем госпожица Фрост.

— Да не би да мислиш, че знаеш къде е? — попита Кастил.

— Хаджар има малка селска къща на петдесетина километра оттук. Ще отидем и ще му кажем „здрасти“.

— Чувал съм за това място — предупреди го Хафез. — Не е лесно да се влезе там.

— Правили сме го и на по-опасни места — отбеляза Кастил безгрижно. — Като онзи път в Конго…

— Хюго — прекъсна го Чейс.

Белгиецът изсумтя и млъкна.

— Нека позная — обади се Нина. — Поредната страна, в която никога не сте били официално, права ли съм?

Чейс вдигна вежди.

— Нещо такова.

Продължиха да вървят през гората. Дърветата постепенно изтъняха, разкривайки напред разбит черен път.

— Това ли е? — попита Нина.

Чейс сканира района.

— Би трябвало. Сега ще търсим поток, който извира от… — Той посочи към близкия хълм. — От там. Тя каза, че ще ни чака там.

— Тя? — вдигна учудено вежди Нина.

— Какъв е проблемът, док? — изгледа я Чейс. — Да не ревнуваш?

— О, и как само! — Тя театрално сложи ръце на сърцето си.

Кастил и Чейс се изхилиха.

След още пет минути видяха напред един очукан ван. Чейс нареди всички да го чакат в прикритието на гората.

— Ще се върна след малко.

Нина го гледаше как се промъква между дърветата с пъргавина, която трудно би предположила предвид доста плътното му телосложение. Колкото повече наближаваше вана, толкова по-ниско се привеждаше. Спря на десетина метра от целта си, след това се затича и изчезна отзад.

Тя осъзна, че Кастил е извадил оръжие, дори Хафез се бе въоръжил с една от пушките, които бяха взели от влака.

— Просто за всеки случай — увери я белгиецът.

Не се виждаше никакво движение. Те чакаха разтревожени, докато секундите се нижеха… След миг Чейс се появи и махна с ръка.

— Безопасно е — каза Кастил и свали оръжието си.

— Ами ако някой го държи под прицел? — усъмни се Нина.

— Щеше да държи палеца си по друг начин.

— Вие, момчета май много обичате малките номера и сигналите, а? — развесели се тя.

— От това зависи животът ни. — Той вдигна Хафез, а Нина му помогна да отидат до вана.