Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

Чейс се обърна към Нина. Тя стоеше вцепенена, през цялото време не бе помръднала.

— Д-р Уайлд? — произнесе той, но тя го гледаше с празен поглед. — Нина!

Тя примига.

— Какво?…

— Нина — повтори той, — гледай ме в очите, разбра ли? Направи крачка напред, без да сваляш очи от мен.

— Добре… — Тя направи една скована крачка. Емоцията започна да се връща на лицето й, но не беше страх или шок. А по-скоро объркване. — Защо е нужно?

— А какво лошо има в това да ме гледаш?

Тя направи втора крачка.

— Ами… ъ-ъ-ъ…

Чейс се нацупи.

— О, благодаря.

— Нищо! Не, лицето ти си е наред! — Тя махна с ръка извинително. — Само исках да знам защо трябва да те гледам.

Той я хвана за ръцете и бързо я изведе от купето, като прескочи тялото на мъртвия войник.

— Просто не исках да виждаш онзи тип с наполовина отнесена глава, това е.

Тя погледна надолу към войника, чийто крак запречваше коридора.

— Какво, да не би да е по-различно от онзи тип с кървящия гръден кош, който направо се взриви точно пред мен?

Чейс поклати глава.

— Не може да се угоди на някои хора…

— О, господи! — извика тя внезапно, когато осъзна с пълна сила какво се е случило току-що. — Застрелял си го, докато се е целил в главата ми! Ами ако пръстът му беше трепнал или… Можеше да ме убие!

Кастил излезе от купето и подаде на Чейс пистолета си, преди да използва ключа, за да отключи белезниците на Нина.

— Всъщност, това почти никога не се случва.

— Не и ако го уцелиш в главата — добави Чейс. — Да го раниш в тялото е друго нещо. Хидростатичен шок, мускулни спазми… Но така…

Тряс!

Нина извика.

— А — каза Кастил извинително, като се обърна към купето, виждайки да се извива пушек от дулото на пистолета на Махджад, — това е било само спазъм. Май трябваше да взема и другото му оръжие.

Нина погледна Чейс.

— Казах „почти никога“ — оправда се той, докато преглеждаше пистолета си, преди да го върне в кобура му. — Но защо още сме тук? Трябва бързо да се измъкваме!

— Как? — Нина разтърка болезнените си китки. — Все още сме в Иран! А какво става с Кари?

— Работя по въпроса. — Чейс погледна мъртвия войник. — Той ли взе всичките ни вещи?

Кастил кимна и издърпа чантата изпод тялото му.

— Ето.

Чейс бързо я пребърка и извади един мобилен телефон.

— Ето това е! Само се надявам да съм си заредил батерията.

— Какво ще правиш? — попита Нина.

Той се усмихна.

— Ще се обадя на един приятел.

Кари крачеше из малката стая. Къщата на Хаджар, която беше видяла от хеликоптера, не беше като повечето къщи в страната. Кацнала на една скала в планината Загрос, тя представляваше нещо средно между палат и крепост, достъпна само по въздух или по един-единствен лъкатушещ път.

И като всяка крепост имаше свой собствен подземен затвор.

Не някакви влажни, средновековни килии. Претрупаната архитектура на сградата подсказваше на Кари, че е била построена преди около три десетилетия, финансирана от човек с много пари, пълна липса на вкус и деспотично его. По всяка вероятност бившият шах на Иран. Своего рода форт подсилен Кемп Дейвид 5високи стени и абсурдно показен дизайн.

Каквото и да е било първоначалното й предназначение, сега тя беше владение на Хаджар и Кари имаше чувството, че тя и Юри Волгин далеч не са първите обитатели на подземието.

Това, че руснакът се намираше в съседната килия, не беше от голяма полза. Предателството на Хаджар го бе хвърлило в състояние на шок и само споменаването на Куобрас го караше да изпада в паника.

Тя върна мислите си към Хаджар. Този човек играеше една изключително опасна игра, като се опитваше да накара баща й да плати откуп за нея, без да знае колко голям риск поема. Баща й щеше да обърне земята, за да си я върне невредима… но нямаше да се откаже от онова, което бе замислил.

Нито пък тя.

Запита се колко ли време ще продължи всичко, преди Хаджар да ги извика. По всяка вероятност сега се опитваше да се свърже с Куобрас и баща й, за да предяви финансовите си претенции срещу освобождаването им.

Трябваше да използва това време, за да се опита да избяга.

— Извинете — извика тя на пазача отвън и се приближи до вратата на килията. — Имам нужда от помощ.

Мъжът се намръщи.

— Какво?

— Трябва да… нали разбирате? — Тя притисна бедра едно в друго, ръцете й бяха оковани на гърба. — Да изляза.

— И?

— Ами, предполагам, че можете да ме заведете. — Пазачът отиде до вратата и плъзна очи по фигурата й. — Кари направи невинна физиономия. — Моля ви!