Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

— Изглеждате чудесно — усмихна се Кари, ставайки. — Ако имате нужда от нещо, само ми кажете. — И тя отново отиде в задната част на самолета.

Кастил привърши ябълката.

— Ах, Англия — произнесе с апломб той. — Страна на очарователните, изисканите, романтичните. А така също и на Едуард Чейс.

— Стига, Хюго, разкарай се.

Кастил го замери с една семка от ябълката.

— Винаги ли е такъв? — попита Нина Кастил.

— Боя се, че да.

— Дамите харесват точно това — невъзмутимо заяви Чейс, пускайки семката в празната си водна чаша. Той погледна часовника си и се протегна в седалката.

— Създаваш си удобства?

— Правя възможното — отвърна той. — Ще кацнем след половин час. И се молете пътуването по суша да е по-гладко от това.

Чейс определено бе прав, помисли си Нина. Ленд Роувърът, който ги откара на срещата с Фейлак Хаджар, бе виждал и подобри дни; а пътят под него, както изглежда, не бе виждал бял ден през цялото си съществуване.

„Гълфстриймът“ кацна на летището, обслужващо иранския град Исфахан в планината Загрос в западната част на страната. Макар групата да нямаше проблеми на митницата, дори след като Нина показа американския си паспорт — оказа се, че фондацията „Фрост“ е осигурила значителна помощ след разрушителното земетресение през 2003-та година, спечелвайки признателността на иранското правителство — те продължаваха да получават подозрителни погледи. Всички жени, които видяха, докато излизаха от Исфахан, носеха шалове, а някои бяха дори забулени. Макар иранците да не бяха толкова стриктни в изискванията си по отношение облеклото на жените — както бе в съседна Саудитска Арабия, — връхните дрехи, които скриваха женските форми, бяха задължителни дори за гости.

Готовността на Кари се простря дотам, че предложи на Нина да облече светлокафяв шлифер, който й стигаше до коленете. Макар Нина инстинктивно да негодуваше срещу всяка система, която й налагаше правила за обличане или поведение, тя изпита облекчение, че поне не се налага да се покрива с бурка. Но не можа да не изпита бодване на ревност пред дългата дреха, която Кари бе избрала за себе си. Макар това без съмнение да бе в съгласие с изискванията на иранския протокол, то диплещата се, тясна в кръста бяла одежда, я правеше да изглежда дори с още по-поразителна фигура.

На летището Кари си бе сложила шал на главата, но щом Ленд Роувърът потегли, тя го свали. Нина стори същото.

Шофираше мъж, когото Чейс представи като „стар мой приятел“. С десетина години по-възрастен от Чейс и Кастил, Хафез Марадежан беше як мъж с тъмна кожа и прошарена брада, която имаше сигурно петнайсетина сантиметра. Беше също така страстен пушач, за неудоволствие на Нина — особено когато разбра, че им остава най-малко още един час пътуване.

— Е — започна Хафез. — Въпреки че Нина говореше малко арабски, той предложи да говорят на английски: — Май пак се върна на работа, а, Еди?

— Аха — отвърна Чейс. Той седеше на предната седалка, а Нина се бе сместила между Кари и Кастил на задната. — Същият бизнес, нови шефове. — Той наклони назад глава по посока на Кари.

— А! Бих ви казал добре дошла в Иран, госпожице Фрост, но настоящото управление… Пфу! Не заслужава уважение. — Хафез продължаваше да гледа Кари, докато говореше, намигайки на Нина всеки път, когато отклонеше очи от обезпокоително натоварения път. — Най-накрая получихме правителство, което се опитва да бъде прогресивно, и какво стана? На следващите избори ще ги изхвърлят от кабинетите им. Демокрация? Няма полза, ако хората са идиоти! — Той издаде някакъв звук — нещо средно между смях и суха кашлица. — И все пак се радвам да те вида, Еди.

— Значи си бил в Иран преди? — попита Нина.

— Не, никога — отвърна Чейс бързо. Кастил погледна разсеяно навън през прозореца.

Хафез изстреля кашлящия си смях отново.

— Ех, тези западняци с вечните им тайни! Това, което се случи беше…

— Абсолютно нищо — прекъсна го Чейс. Специалните натовски сили никога не са провеждали операции в Иран. Никога. Той погледна Хафез, който се ухили и издуха поредния облак дим.

— Е, значи тогава съм помагал на призраци. Между другото, една от кутиите, които така и не взе, е отзад, както помоли.

Кастил се протегна през задните седалки и взе един мръсен метален контейнер с размерите на голяма кутия за обувки.

— Заровеното съкровище! — обяви той, отвори го и измъкна черен автоматичен пистолет, пълнители и, за ужас на Нина, ръчна граната. — Ето, дръж я!