Скотт Мариани - Пророчеството

Хлапаци, но опасни.

В мътната жълтеникава светлина на лампата нещо проблесна. Тарторът им бе извадил нож. Кухненски, с черна пластмасова дръжка и може би двайсетсантиметрово назъбено стоманено острие. Размаха го пред лицето й. Луси нададе сподавен вик и онзи й изръмжа да млъква и да не шава.

При вида на ножа Бен сви юмруци и продължи да пристъпва към тях, безшумен като котка. Тримата още не го бяха усетили.

Азиатецът ровеше в чантата й, явно търсеше портмонето, докато дебелото му приятелче я сграбчи за китката, опитвайки се да й свали часовника. Очите й бяха широко разтворени от ужас.

В този миг Бен излезе от сенките. Тримата замръзнаха по местата си и го зяпнаха изумени. Луси изрече името му.

Имаше безброй начини да ги извади от строя. Който и да предпочетеше, след три секунди и тримата щяха да са на земята, с натрошени кости. Ножът може би изглеждаше голям и страшен за жертвата, но тарторът нямаше представа как да си служи с него. Не и срещу човек като Бен, специално обучен да отнема ножове и да ги забива в мозъка на нападателя, преди той да е усетил какво става.

Опасни, но все пак деца.

— Отвори портмонето — каза той на азиатеца.

Онзи погледна чантата в ръцете си, после отново вдигна очи към Бен. Примигна.

— Хайде де, отвори го! — повтори Бен, без да изпуска от поглед тартора. Гласът му беше тих и равен.

Хлапакът с ножа се намръщи, по лицето му се изписа объркване. Бен се досещаше какво си мисли. Трима срещу един, но и при това съотношение на силите нещо никак не беше наред. Самонадеяността му се изпари, предизвикателството в очите му отстъпи място на страх, беше си глътнал езика. Ножът в ръката му потрепери. Другата му ръка отслаби хватката върху гърлото на Луси и тя се отскубна.

Азиатецът изпълни каквото му бе казано. Портмонето беше от бежова кожа, доста износено. Той щракна закопчалката и го отвори.

— Колко пари има вътре? — попита Бен.

Хлапакът бръкна в портмонето и извади една двайсетачка.

— Слаба работа, момчета — каза Бен. — По-малко от седем лири на човек. Освен това скоро ще установите, че по дебитната карта няма наличност, а кредитната е достигнала лимита. Да си го кажем направо, дамата няма пари. И какво, прибирате се вкъщи и си поделяте по седем лири. Страхотно постижение, ще има да се хвалите на другарчетата си.

Хлапакът с ножа най-после се окопити.

— Да го духаш, чичка! — каза той. Гласът му беше хриплив и леко трепереше.

Бен не му обърна внимание.

— Предлагам ви сделка. — Той посегна към задния джоб на джинсите си. Извади портфейла и го разтвори. Вътре имаше пачка петдесетачки, още чисти и непрегънати, както ги бе извадил от банкомата. Той започна бавно да ги брои, като през цялото време усещаше погледите им върху себе си. Отдели шест банкноти и прибра портфейла в джоба на джинсите си. — Триста лири. По сто на човек. По-добре от седем. И далеч повече, отколкото струвате и тримата заедно. — Той протегна ръка и им подаде парите. — Вземайте. Ваши са.

Хлапакът с ножа пристъпи напред и понечи да ги вземе.

Бен дръпна ръката си.

— Казах, предлагам ви сделка. Това означава, че искам нещо в замяна. Всъщност четири неща. Първо, пускате я да си ходи. Второ, връщате й чантата. Трето, оставяте ножа на земята. Леко и бавно, без излишни движения. И четвърто, изчезвайте. Да не съм ви видял повече.

Те се поколебаха.

— Ако не искате сделка, нямам нищо против — продължи Бен. — Само че в такъв случай до половин минута и тримата ще умрете. Просто не виждам друга възможност. От вас зависи.

Азиатецът вече трепереше като лист. Хлапакът с ножа беше облещил очи. Тримата си разменяха притеснени погледи.

— Предлагам ви изход — каза Бен. — Давам ви откуп срещу собствения ви живот, за да не се налага да ви убивам.

Тарторът се наведе и остави ножа на земята. Острието изтрака върху паважа. Азиатецът върна чантичката на Луси, след което тримата бързо се отдръпнаха от нея. Тя трепереше, цялата пребледняла. Притича до Бен и той я обгърна с ръка през рамото.

Бен ритна ножа встрани.

— Мъдър избор. Това е паметен момент за вас. Дори не можете да си представите какви сте късметлии. — Той им подаде парите. Тарторът протегна ръка и ги пое с треперещи пръсти. После и тримата се обърнаха и побягнаха колкото ги държаха краката.

— Добре ли си? — попита той Луси.

Тя вдигна глава. Очите й бяха мокри от сълзи.

— Не мога да повярвам. Как го направи?!

— Позволи ми да те изпратя — каза той.