Скотт Мариани - Пророчеството

Жената с тъмната коса беше застанала в другия край на стаята и наблюдаваше. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, лицето й беше изопнато. Искаше да се намеси, но се овладя навреме.

Мъжът рязко отлепи тиксото от устата на Зоуи. Тя си пое няколко пъти дъх, преглътна и изскимтя от уплаха, когато мъжът прекара студеното острие на ножа по скулата й и описа кръг с него около очната орбита.

— Нищо не си спомням — каза тя.

— Спомняш си ти, спомняш си. Не ни лъжи!

— Кълна ви се, нищо не помня!

— Едно леко бодване с ножа — каза той, — и готово! Сладкото ти синьо оченце ще изхвръкне. Ти виждала ли си спукана очна ябълка? Прилича на сурово яйце. — Той се усмихна, подържа още няколко мига ножа, долепен до кожата й, после го отдръпна.

Зоуи се тресеше от ужас.

— Не знам какво да ви кажа — изхлипа тя. — Наистина не знам!

— Клийвър — каза той. — Помниш мистър Клийвър, нали? А спомняш ли си какво му причини?

Тя поклати силно глава.

— Къде е? — запита мъжът.

— Кое къде е?

— Къде е? — изрева той в лицето й.

— Не знам, по дяволите! — изкрещя на свой ред тя. — Не знам изобщо какво искате от мен! — Очите й гледаха диво, косата й лепнеше по мокрите от сълзи страни. — Повярвайте ми! Нищо не знам! Аз не съм човекът, който ви трябва! — Тя заплака още по-силно. — Пуснете ме! Няма да кажа на никого, обещавам ви!

Жената пристъпи напред и положи ръка върху рамото на мъжа.

— Трябва да говорим.

Лицето му придоби напрегнато изражение, докато очите му не се отделяха от момичето върху леглото.

Двамата излязоха от стаята и жената затвори вратата, за да не ги чува Зоуи.

— Така доникъде няма да стигнем — каза тя.

— Тя се преструва, Каплан! — прошепна яростно той.

— Не бъди толкова сигурен.

— Дай ми половин час насаме с тая кучка. Ще измъкна всичко, което знае.

— Как? Като й извадиш очите ли?

— Ти само ме остави с нея.

— Не че и досега я галим с перце де! Кое те кара да мислиш, че ще проговори?

— Ще я накарам. Ти само ми дай време.

Жената прехапа долната си устна и поклати глава.

— Тя не може да остане тук. Нямаме нужните условия. Ще я отведа.

— Първо ми дай десет минути насаме с нея.

— Отговорът е: не.

— Пет минути! Ще я накарам да проговори, повярвай ми.

— Ти гледаш само да си направиш удоволствието, Хъдсън.

— Върша си работата.

— Ами ако я убиеш? Тогава всички умираме.

— Няма да я убия. Знам какво правя, Каплан.

Тя изсумтя презрително.

— Така ли? Знаеш значи. А сега чуй какво ще ти кажа. Искам да прибереш този нож. Ако още веднъж го видя, ще ти пръсна черепа. Ясно ли се изразявам?

Мъжът замълча, като я гледаше намръщено.

— Там ще й измъкнат всичко — каза тя. — Имат си методи.

Зала „Холиуел“, Оксфорд

Същата вечер

Бен се облегна на коравата седалка, загледан в зрителите, които прииждаха в залата. Перфектната акустика усилваше всеки звук и хората по принуда разговаряха шепнешком. Той беше на последния ред и местата пред него бавно се заемаха, но тази вечер залата едва ли щеше да се напълни.

Рекламната листовка за концерта му бе попаднала случайно преди няколко дни и сега беше доволен, че е дошъл. Не че си падаше особено по симфонични концерти, но идеята да прекара един час със струнните квартети на Барток му се бе сторила привлекателна. Този вид странна, леко невротична музика отблъскваше повечето хора, караше ги да се чувстват неловко, но може би точно с това на него му допадаше. Беше мрачна, потискаща, вглъбена, донякъде дисонантна, изпълнена с напрежение и едновременно странно отпускаща.

Зала „Холиуел“ се намираше в края на една извита уличка недалеч от Бодлианската библиотека. Не беше нито голяма, нито пищна — най-обикновена зала с голи стени, нисък подиум в единия край и около четиристотин седящи места. Осветлението беше дразнещо ярко, а седалките, разположени стъпаловидно покрай стените, бяха сякаш нарочно проектирани, за да са колкото е възможно по-неудобни. В програмата пишеше, че била най-старата концертна зала в Европа и че в нея навремето бил свирил самият Хендел. Имаше кратка справка за композитора и за произведенията, както и по два-три реда за членовете на струнния квартет. И четиримата бяха аспиранти по различни музикални дисциплини, като преподаваха и изнасяха концерти, за да си платят следването.

Върху ниската сцена бяха поставени четири пластмасови стола и четири статива за ноти. Музикантите трябваше да се появят всеки миг. Може би изчакваха, с надеждата да се съберат още хора. Но нямаше изгледи това да се случи.