Скотт Мариани - Пророчеството

Тя бръкна в чантичката си и извади визитка. На едната страна беше отпечатано: „Луси Уайлд, художник живописец“, с телефонен номер и интернет адрес. Бен обърна картичката. От другата страна беше покрита с някакви абстрактни, изчистени геометрични форми, които смътно му напомняха стила на Кандински.

— Твоя творба ли е?

Тя кимна.

— Харесва ми. Доста си добра. Надявам се да пробиеш. — Той посегна да й върне визитката.

— Задръж я — каза тя.

Той се усмихна и плъзна картичката в джоба си.

Известно време и двамата не казаха нищо. Бен замислено повъртя чашата с ръка върху масата, после погледна часовника си.

— Аз май трябва да тръгвам — обяви той. Надигна чашата и пресуши остатъка от уискито.

— Къде живееш? — попита тя.

— В северните покрайнини. На Уудсток Роуд. А ти?

— В Джерико.

— Бих те закарал — каза той, — но самият аз дойдох пеша.

— И аз съм така. Но сме в една посока, поне до „Джайлс“. Ще ме изпратиш ли?

Той кимна. Луси се усмихна и двамата закрачиха заедно по тясната уличка. Стъпките им отекваха между старите каменни стени на колежите, докато навлязоха в центъра на града. Пред Новия театър се бе образувала тълпа от излизащи зрители и фургоните с дюнер развиваха трескав бизнес, изпълвайки топлия вечерен въздух с миризма на печено месо. Минаха покрай колежа „Сейнт Джоунс“ и излязоха на широката „Сейнт Джайлс“. Улиците в тази част на града бяха притихнали, а живачните лампи хвърляха мътна жълтеникава светлина.

Луси се спря.

— Аз съм натам — каза тя, като посочи една странична уличка. — Е, ще се видим все някога. В библиотеката може би?

— Надявам се — каза Бен, после се обърна да си ходи.

— Бен! — повика го тя.

— Какво?

Гласът й беше колеблив.

— Хрумна ми… дали не би искал утре вечер да отидем заедно на кино?

Той не отговори.

— Има един филм за Гоя — продължи неуверено тя. Художникът…

— Знам кой е Гоя — каза Бен, като мислено се наруга за грубия начин, по който прозвучаха думите му.

— Не знам дали ще бъде хубав. Но си казах, че… — Тя не довърши изречението си. Наведе глава, впери поглед във върховете на обувките си и заопипва нервно чантичката си.

Той се поколеба.

— Съжалявам, Луси. Не мисля, че ще мога. Зает съм.

— Може би някоя друга вечер? Да се видим по на едно питие?

— Не мисля, че е разумно — каза той.

Тя изглеждаше разочарована и леко разстроена.

— Е, добре. Разбрах. Довиждане тогава.

Обърна се и си тръгна, а той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Тя нито веднъж не погледна назад и след малко Бен продължи пътя си по улицата.

След стотина метра забави крачка и спря. Застана под жълтеникавата светлина на уличната лампа и поклати глава. Какъв си дивак! — чу глас в главата си. Бе се държал отвратително. Глупаво, несръчно, безсърдечно. Очевидно Луси не беше момиче, което всеки ден кани мъже на срещи. Кой знае какво усилие й бе струвало, а той все едно я бе стъпкал с крак като някакво насекомо. Тя не го заслужаваше. Трябваше да я настигне и да й обясни. Да й каже, че я харесва, но просто не може да се вижда често с нея. Че може би никога вече няма да изпита привличане към жена, която и да е тя. Никога. Или поне за дълго. Че това не е насочено лично към нея, а си е негов проблем, изцяло и единствено негов. И да й се извини.

Той се извърна и закрачи решително обратно по павираната уличка, където бе видял Луси да изчезва в мрака. Беше тясна и слабо осветена, а високите сгради от двете й страни хвърляха дълги черни сенки по паважа. Наоколо нямаше никого.

Освен Луси и трима мъже.

Забеляза ги от трийсетина метра. Тримата я бяха притиснали до стената на една къща. Единият — този в средата — я стискаше за гърлото. Другите двама бяха застанали от двете й страни, за да й преградят пътя за бягство. Тя се съпротивляваше и риташе. Единият от мъжете бе взел чантичката й, но тя дърпаше отчаяно каишката, като се опитваше да я изтръгне от ръцете му. Накрая се отказа и я пусна. Смеховете им заглушиха слабите й викове за помощ.

Бързо и безшумно Бен се запрокрадва през сенките. Тримата бяха твърде заети с Луси, за да забележат приближаването му, но дори трениран войник едва ли би го усетил.

Двама от мъжете бяха бели, а третият — онзи, който бе изтръгнал чантата от ръцете й — имаше азиатски черти. Този, който я стискаше за гърлото, имаше най-заплашителен вид. Бръсната глава, халка в носа, изглеждаше доста самоуверен. Явно беше тарторът. Другият бял беше нисък и дебел, телесната му маса беше главно от сланина. Бяха още деца, някъде между седемнайсет- и двайсетгодишни, облечени в еднотипни дизайнерски кожени якета и маратонки.