Скотт Мариани - Пророчеството

Ден седми

Семейство Бредбъри живееха в голяма къща от викторианската епоха, на самия край на зеленото предградие Съмъртаун. Бен пристигна точно в дванайсет и половина с бутилка вино и букет цветя за съпругата Джейн. Не я бе виждал много отдавна. Физически тя не се бе променила особено, ако не се брояха няколкото бели кичура в иначе тъмната й коса; стори му се, че изглежда някак крехка по начин, който не помнеше отпреди. Беше скромна и тиха жена, свикнала да живее в сянката на своя именит съпруг. Но днес тя беше още по-притихнала, отколкото си я спомняше, което го озадачи.

Обядваха на верандата зад къщата. За близо две десетилетия и градината не се бе променила много. Розовите храсти бяха станали още по-големи и разноцветни, а високата каменна ограда бе обрасла с бръшлян.

След обяда останаха на верандата на по чаша вино, докато жилавият рунтав териер на семейство Бредбъри тичаше като луд по ливадата и душеше тревата, откривайки някакви понятни само нему следи от преминали животни.

— Кучето ви прилича досущ на онова, което имахте последния път, когато бях тук — каза Бен. — Но едва ли е същото, или греша?

— Сигурно имаш предвид Шери — каза Джейн Бредбъри. — Това е Уиски. Синът на Шери.

Като чу името си, кучето остави всичко и дотича до тях. Приседна до Бен и му подаде лапа.

— Нашата дъщеря Зоуи го научи да прави така — каза Бредбъри. — Кучето е повече нейно, отколкото наше. Но всъщност ние го гледаме, понеже тя рядко си идва.

— А къде е Зоуи? — попита Бен.

Най-обикновен въпрос, но подейства странно на двамата родители. Бредбъри се размърда неудобно на стола и заоглежда дланите си, докато съпругата му видимо пребледня. Лицето й се изпъна, движенията й станаха още по-сковани. Улови погледа на мъжа си, сякаш го подканваше с очи да каже нещо.

— Проблем ли има? — попита Бен.

Бредбъри потупа жена си по ръката. Тя се облегна назад в стола. Професорът се извърна към Бен. Отвори уста да каже нещо, но се спря, посегна към бутилката и доля трите чаши. Остави бутилката, вдигна чашата си и я преполови на един дъх.

— Имам усещането, че поводът да ме поканите не е чисто светски — каза Бен. — Май имате да ми кажете нещо.

Бредбъри попи устни със салфетката, докато жена му припряно се изправи.

— Ще донеса още вино — каза тя.

Бредбъри бръкна в страничния джоб на сакото си, извади старата си лула и започна да я тъпче с тютюн от найлонова кесийка.

Бен го чакаше търпеливо да заговори.

Докато разпалваше лулата, Бредбъри сбърчи вежди.

— Двамата с Джейн много се радваме да те видим отново — започна той. — И бихме те поканили на обяд дори при нормални обстоятелства.

— Това означава, че сега сте ме поканили по конкретна причина — каза Бен. — Нещо не е наред.

Джейн Бредбъри се появи от къщата с нова бутилка вино и я остави на масата. По лицата на двамата съпрузи личеше, че много им се е насъбрало и предстои дълъг разговор.

Професорът и жена му се спогледаха.

— Знам, че отдавна не сме се чували — започна Бредбъри. — Но двамата с баща ти дълги години бяхме приятели. Близки приятели. Ето защо смятам и теб за приятел.

— Благодаря — каза Бен.

— Смятаме, че можем да ти се доверим — продължи професорът. — И да споделим нещо с теб.

— Разбира се.

— Имаме нужда от помощта ти. — Той се поколеба и замлъкна, после продължи: — Ето как стоят нещата. След като напусна Оксфорд преди толкова години, чувах разни слухове за теб. Че известно време си се скитал без посока, после си постъпил в армията. Явно си се представил много добре. Повтарям: само слухове, нищо конкретно. И изведнъж, преди шест седмици, на събеседването за възстановяване на студентските ти права, ти разказа на мен и на колегите от комисията това-онова за кариерата си. Знам, че не искаше да навлизаш в детайли. Но каза достатъчно, за да си изградя ясна представа. Разбирам, че си човек с точно определени умения и голям опит. Издирваш изчезнали хора.

— Работех като консултант по кризисни ситуации — каза Бен. — Бях на свободна практика, помагах при издирването на жертви на отвличане. Особено деца. Но вече не. Както ви казах на събеседването, сега съм пенсионер.

— Особено деца — повтори тъжно Бредбъри.

— Имам чувството, че нещо се е случило със Зоуи — каза Бен.

Джейн Бредбъри се надигна от стола си. Влезе през френския прозорец в къщата и след малко се върна с рамкирана снимка. Постави сребристата рамка на масата и леко я побутна към Бен.