Скотт Мариани - Пророчеството

Бен по-скоро усети появата й още преди да я забележи. Обърна се и първото, което видя, бе усмивката й, когато го позна. Библиотекарката от читалнята. Пясъчнорусата й коса беше спусната до раменете; облечена беше със светло вталено сако, което подчертаваше фигурата й. Когато се приближи, той остави програмата.

— Сам ли сте? — попита тя. — Може ли да седна до вас?

Сакото му беше преметнато върху облегалката на съседния стол. Бен го грабна и го пусна в пространството пред краката си.

— Няма проблем — отвърна той.

Тя седна, все така усмихната, и положи дамската си чантичка на седалката до себе си.

— Не очаквах да ви видя тук — прошепна тя. — Между другото, аз съм Луси.

— Бен.

— На читателската ви карта пишеше Бенедикт.

— Просто Бен.

Тя свали сакото си и Бен забеляза, че отдолу е със същата бяла блузка, с която я бе видял първия път.

— До късно ли работихте? — попита той.

Тя завъртя театрално очи.

— Имам ли избор!

Той се канеше да отговори нещо, когато музикантите излязоха на сцената с инструментите си. От рехавата публика се чуха аплодисменти, докато двамата цигулари, виолистът и виолончелистът заемаха местата си. Четиримата вдигнаха нагоре лъковете, спогледаха се и си кимнаха. След което засвириха.

Докато накъсаната невротична музика изпълваше залата, до ноздрите на Бен достигаше парфюмът на Луси. От време на време тя сменяше позата си на неудобната седалка, при което коляното й докосваше неговото. Той се питаше разсеяно защо ли бе избрала да седне точно до него, след като залата беше наполовина празна. Не че имаше нещо против компанията й — тя изглеждаше симпатично момиче.

Слънцето залязваше, когато излязоха от залата и поеха по тясната уличка.

— Беше много приятно — каза тя.

— Отпускащо — отвърна той.

— Смяташ ли? На мен ми се стори напрягащо.

— Мен напрежението ме отпуска.

— Да пийнем по едно, а?

— Защо не?

Съвсем наблизо се намираше „Търф“ — една кръчма, която Бен бе запомнил от онези години. Пресякоха улицата и се ориентираха по звуците на музика и смях, които се разнасяха от отворената врата. Интериорът беше традиционен — нисък таван, гредоред, очукан дървен тезгях, който изглеждаше поне на двеста години. Заведението гъмжеше от народ. Група италиански туристи заемаха няколко маси и вдигаха твърде много шум. Бен поръча на бара двоен скоч за себе си и чаша бяло вино за нея; двамата взеха питиетата си и се отправиха към един усамотен ъгъл на градината, заобиколена с високи, обрасли с бръшлян каменни зидове.

Бен извади цигари.

— Имаш ли нещо против?

— И аз ще запаля с теб — каза тя.

Той й поднесе запалката си, после чукнаха чаши. Струваше му се някак необичайно да седи с жена в заведение, но пък, от друга страна, нейната компания беше приятна и ненатрапчива.

— Хубав концерт — каза тя. — Жалко, че нямаше публика.

— Може би Барток не е за всички.

— Ако беше „Шопен — хитове“ или някакви напудрени барокови парчета, залата щеше да е претъпкана. — Тя се усмихна. — Е, Бен, ти някаква аспирантура ли караш?

— Редовен студент съм. Чакам да запиша последен курс в „Крайст Чърч“.

Тя изглеждаше изненадана.

— Разбирам те — каза той, като улови погледа й. — Аз съм стар…

— Не, не си стар!

Чувствам се стар , помисли си той. Стар и уморен от живота.

— Прекъснах — обясни той. — Имам завършени две години от курса по богословие. Преди доста време. Сега ми дават възможност да довърша следването си.

— Решил си да смениш попрището?

— Определено!

— А с какво се занимаваше преди?

Той се замисли. За малко да й каже истината, но после се отказа.

— Доскоро бях на свободна практика. Нещо като частен консултант. Специалист по откриване и отстраняване на проблеми. Пътувах доста по света.

Това беше безсмислен, лишен от съдържание и умишлено неясен отговор, но Луси изглеждаше доволна.

— И на мен една смяна на попрището би ми се отразила добре — отвърна тя.

— Не ти се работи в библиотека?

— Не че имам нещо против библиотеката, но предпочитам да рисувам. Аз съм художничка. В Бодлианската библиотека работя само по няколко часа седмично, колкото да си плащам сметките. Ако можех да си изкарвам хляба с рисуване, бих правила само това. Но с изкуство едва се свързват двата края.

— Не е лесно — каза той. — Дано да успееш. С какъв вид изкуство се занимаваш по-точно?

Тя се позасмя смутено.

— Не искам да те отегчавам.

— Напротив, интересно ми е.