Скотт Мариани - Пророчеството

Но докато седеше сега на пейката, му беше трудно да си го представи. Толкова много искаше това поприще, толкова често бе мечтал за него, бе го сънувал, но дали беше по силите му да го постигне?

Той остана още няколко минути в параклиса, облян в меката светлина, струяща през цветните витражи, склонил смирено глава, изцяло отдаден на блаженото спокойствие, което се излъчваше от това свято място. После тихичко излезе на огрения от слънце двор.

Зави наляво и закрачи към обширната зелена ливада зад колежа. Потича около половин час по алеята за коне покрай реката, докато усети познатата пареща болка в прасците си. Доволен, че не се бе оставил да загуби напълно форма, се върна тичешком към колежа.

Когато навлезе отново в правоъгълния двор, беше толкова дълбоко замислен, че не виждаше никого наоколо.

— Аха, тъкмо теб се надявах да срещна! — чу мъжки глас зад гърба си.

Той се извърна и видя високата, посивяла, облечена в сако от туид фигура на професор Том Бредбъри, който се приближаваше към него. Не бе виждал професора от събеседването преди приемните изпити.

— Господин професоре! Как сте?

Бредбъри се усмихна.

— Викай ми Том. Мисля, че достатъчно отдавна се познаваме.

Том Бредбъри и бащата на Бен бяха учили заедно в Кеймбридж. Приятелството между благочестивия млад богослов и напористия студент по право изглеждаше може би необичайно, но истината беше, че то продължи дълги години след завършването им и приключи едва със смъртта на Алистър Хоуп.

През същата година Бен бе прекъснал следването си, за да постъпи в армията. Не бе запазил особено приятни спомени от този период, ако не се броеше Том Бредбъри, към когото винаги бе изпитвал топло чувство, макар през всичките тези години да не бяха поддържали връзка.

Като студент, още ненавършил двайсет години, той бе свикнал да го възприема като любимия чичо Том. Присъствието му, с аромата на фин тютюн за лула, пропит в дрехите, го бе дарявало с топлина и кураж. Негови бяха най-забавните и най-посещаваните упражнения, които бе запомнил от първото си следване. Специалност му беше Старият завет — една материя, толкова древна, толкова заплетена и недостъпна за съвременния ум, че беше истинско предизвикателство да бъде съживена. Но професор Том Бредбъри бе намерил верния подход и студентите му го боготворяха.

— Исках да поговорим — каза Бредбъри. — Свободен ли си утре по обяд?

— Имах уговорена среща с Декарт — усмихна се Бен. — Но един обяд с вас звучи далеч по-привлекателно.

— Мъдър избор — каза Бредбъри. — Да си призная, Декарт не ми е любимец. Какво ще кажеш да се видим у дома?

— Още ли сте в Съмъртаун?

Бредбъри кимна. Двамата се уговориха за часа, професорът се усмихна едва-едва, обърна се и се запъти към кабинета си. Бен го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Бредбъри беше на шейсет и три, но годините не му личаха — беше пълен с енергия, остроумен, с дяволит поглед. Ала днес изглеждаше различно. Сякаш нещо не беше наред. Изглеждаше състарен и потиснат. Дали не беше болен? Едва ли — ако бе така, щеше ли да кани Бен на обяд? Не, нещо определено не беше наред.

Гърция

Ножът беше сгъваем, автоматичен и при разтваряне острието се застопоряваше със скоба. Русият мъж обичаше да го заточва.

Както си седеше отвън на балкона, без да има какво да върши, освен да се припича на слънце, да пие узо и да наглежда пленницата, той с часове грижливо пилеше острието върху мокър брус. Ножът беше толкова остър, че можеше вечерта да го постави разтворен на масата с острието нагоре, да закрепи върху него банкнота и на другата сутрин да я намери разполовена от собствената й тежест.

И сега, докато се приближаваше към леглото, той извади ножа от джоба си и щракна копчето за отваряне. Зоуи изви очи настрани, за да го проследи, и извика приглушено от ужас със залепената си уста. Ръцете й бяха пристегнати с колани за голия дюшек. Пръстите й се свиха и задраскаха с нокти по него, докато се опитваше да се освободи.

Мъжът се подпря на ръба на леглото, наведе се над нея и й показа отблизо острието. Харесваше му миризмата на страх, която се излъчваше от тялото й.

— Как ти се струва, остър е, а? — Той прокара леко палец по острието, разрязвайки горния слой кожа. — Дори представа нямаш колко е остър. Но може би много скоро ще разбереш.

Той притисна ножа с плоската страна до бузата й и Зоуи си пое дълбоко въздух. В гърлото й се чу хрип.

— А сега ще сваля лепенката от устата ти, но да не си посмяла пак да пищиш! Искам да говориш. Искам всичко да си кажеш. Защото, ако се инатиш, ще ти извадя едното око. Ей така, с един замах!