Скотт Мариани - Пророчеството

— И тя ви се изплъзна.

— Не. Хванахме я. Не можа да стигне далеч, падна от мотора.

— Какви са вредите?

— Няма сериозни външни наранявания. Тук-там по някое охлузване и натъртване. Но е претърпяла мозъчна травма. Там е проблемът. Беше дълго време в безсъзнание, близо трийсет часа. Едва вчера се свести. Само че е изпаднала в нещо като травматична амнезия. Не отговаря на въпросите ни, понеже паметта й е като изтрита.

— Сигурни ли сте, че е същата?

— Сто процента.

— Колко е зле всъщност?

— Трудно е да се каже. Амнезията може да е краткотрайна.

— Молете се да е така. Ти имаш ли представа колко е сериозно положението?

— Всичко е под контрол.

— На мен не ми звучи така, Каплан. Ако скоро не си възстанови паметта, ще трябва да я докарате при нас, където има условия за лечение.

— Има и един друг дребен проблем.

— Искаш да кажеш, че нещата са още по-зле?

— Всичките й вещи са изчезнали от вилата. Отидохме да ги приберем, но вече ги нямаше там. Багажът й, книжата. Всичко е изчезнало. А уж трябваше да отпътува чак сутринта. Това означава, че трябва да променим плана. Вече не можем да го представяме като нещастен случай.

— Браво, Каплан, добре сте се подредили.

— И още нещо. На партито имаше някакъв тип, може би нейно гадже. Навърташе се наоколо. Отначало не му обърнахме внимание, но тъкмо когато Хъдсън сложи дрогата в питието й, той дойде и го разля. Сякаш нарочно.

— Значи подозира нещо. Кой е той?

— Някакъв местен, доколкото знаем. Един от многото й ухажори. Може би женен, действаше твърде дискретно. Към вилата има гараж с топла връзка, та той винаги си оставяше мерцедеса там, за да не се вижда отвън. Сега си мисля, че най-вероятно той е отнесъл нещата й с колата още преди партито. Почти съм убедена, че когато я хванахме, отиваше при него.

— Значи той може би знае всичко.

— Възможно е. Но нямаше как да го предвидим.

— Разполагаш ли с някаква информация за тоя тип?

— Работим по въпроса.

— Трябва да спасяваме положението, и то бързо. Времето тече. Скоро някои хора ще започнат да се питат къде е момичето.

— Ще открием мъжа, не се притеснявай.

— Постарайте се. И незабавно го неутрализирайте. Може би все още има начин да се измъкнете от тази каша. Ако операцията пропадне, всички сте мъртви. Разбираш, нали?

Оксфорд

Ден шести

След два дни, прекарани в задълбочено четене, Бен реши отново да излезе из града, за да глътне малко въздух. Слънцето грееше ярко през прозореца на спалнята му и го мамеше навън. Още докато живееше в Ирландия, той бе решил да тича всеки ден по петнайсет километра, за да поддържа форма.

Сложи си долнището на анцуга и една фланелка и със забързана крачка обиколи уличките в градския център, смеси се с пазаруващите тълпи по Корнмаркет и после се упъти към някогашния си колеж „Крайст Чърч“. Влезе през главната порта и се озова в огромния квадратен двор. Пое си дълбоко дъх.

Продължи напред, като оглеждаше със страхопочитание величествените каменни сгради, позлатени от лъчите на сутрешното слънце. В съзнанието му нахлуха далечни спомени. В центъра на двора, над богато орнаментиран фонтан сред окосени ливади, се издигаше познатата статуя на Меркурий, крилатия вестоносец. Бен я подмина, пресече двора до отсрещната страна и по няколко каменни стъпала се изкачи към сводестата врата, зад която беше сгушена най-малката катедрала в Англия — параклисът на колежа. Бен не беше мислил да влиза в него, но изведнъж усети някаква загадъчна притегателна сила и тихо се вмъкна през вратата.

Около олтара вече течеше сутрешната литургия. Бен не познаваше свещеника на амвона, но беше сигурен, че рано или късно ще го срещне при следването си. Гласът на отеца беше благ и тържествен, докато четеше избрани пасажи от Евангелието на Матея. Думите му отекваха сред каменните стени и колонади от тринайсети век и се издигаха към величествения свод. Малобройните богомолци се бяха скупчили около него и жадно попиваха всяка дума.

Бен пристъпи тихо по полирания мозаечен под, седна на една пейка близо до входа и се заслуша в проповедта. Опита се да си представи сам себе си, застанал на амвона, с бялата свещеническа якичка, с подобно сериозно и вглъбено изражение на лицето, как отслужва божествена литургия. Това беше бъдещето, което си бе определил, ролята, за която трябваше да се готви; откакто се помнеше, макар и с дълги прекъсвания, този копнеж бе неотменима част от живота му.