Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Ужасно е объркана! — оправда се жена му Анабел и подпря разгънатата карта на таблото. — Казвам ти, че следвах инструкциите…

— Как може да е объркана!? Това е карта, за бога! Гледаш я внимателно и тя ти казва откъде да минеш. Толкова ли е трудно?

— Не ми крещи така! Ще събудиш децата.

— Отдавна трябваше да сме стигнали къмпинга! — изсумтя той ядосано. — Сега се загубихме насред Рим благодарение на теб. Мисля, че имам пълно право да крещя.

— Какво става тук? — попита жена му и посочи няколкото полицейски коли пред някакъв хотел.

— Откъде да знам?

И двамата млъкнаха, защото нещо изтропа по покрива на караваната.

— Какво беше това?

— Не знам. Като че ли нещо падна върху покрива.

— Или по-скоро ти удари нещо — възрази тя ядосано.

Гари погледна огледалата, после изви врат нагоре през прозореца, защото помисли, че е закачил табела или ниска улична лампа. Не видя нищо. Надяваше се да не е повредил новата си сателитна чиния.

— По-добре спри и виж какво е станало — настоя жена му.

— Тук няма къде да спра — отговори й той през зъби. — Виж полицейските коли. Искаш да ме арестуват ли?

— Престани да крещиш.

— Всичко това е заради теб!

Двамата продължиха да се карат, докато караваната им премина покрай хотела и продължи по улицата.

Бен лежеше върху широкия покрив на караваната и усещаше вибрациите на дизеловия мотор с тялото си. Не беше идеалното средство за измъкване. Едва ли се движеше с повече от трийсет километра в час, а той беше залепен за покрива, така че всеки можеше да го види. Изви врат, за да погледне назад. Над големия багажник и двата детски велосипеда, привързани за него, той видя прозореца на хотелската си стая. Вътре се мяркаха силуетите на полицаите. Никой не сочеше след него и не викаше: „Дръжте го“. Ако още няколко секунди никой не се сетеше да надникне през прозореца, той щеше да се измъкне.

Караваната продължаваше напред, а Бен не изпускаше от очи отдалечаващия се хотел. Нищо не се случи. После стигнаха до ъгъла на улицата и той трябваше да се хване за багажника, за да не се хлъзне настрани при завоя. Тези превозни средства не бяха конструирани така, че да возят пътници на покрива си. Бен погледна още веднъж назад и хотелът с паркираните отпред полицейски коли изчезна от погледа му.

Никой не се спусна след него, за да го гони. Това не беше най-елегантното измъкване в кариерата му, но в края на краищата важен беше крайният резултат. Представи си как ченгетата тършуват в хотела и спорят с мъжа на рецепцията, който ще твърди, че не го е виждал да излиза. При други обстоятелства щеше да му стане смешно. Може би щеше да се смее по-късно, когато си изясни всичко. Може би Роберто Ларио беше решил да го привика на още един учтив разговор за обира в галерията. Или по-вероятно имаше нещо общо с покойния Урбано Тасони.

Привилегията да си известен , помисли си той. Изглежда, някой го бе видял да влиза в къщата на Тасони и го бе разпознал от репортажите по телевизията.

Двеста метра по-нататък той усети как се плъзва към кабината, защото караваната спря на червен светофар. „Това е моята спирка“ — промърмори той, плъзна се отново назад и се огледа. От покрива се спускаше алуминиева стълба. Слезе по металните стъпала и скочи на уличното платно, когато двама младежи с малък фиат спряха зад караваната. Светофарът превключи на зелено и подобната на гигантски хладилник на колела каравана с британски номера продължи нататък.

Бен отстъпи, за да пусне фиатът да мине. Двамата младежи вътре го гледаха учудено и единият чукна слепоочието си с показалец. Явно го сметнаха за луд.

Бен нямаше намерение да стои там, докато и те го разпознаят. Прекоси улицата и тръгна забързано по тротоара покрай затворени магазини и входове. Улиците сега бяха безлюдни, което го караше да се чувства уязвим. Появи се полицейска кола. Бен спря и се загледа в ярко осветена витрина. Човек, който зяпа витрините. После забеляза, че зад стъклото са изложени манекени по дантелено женско бельо, и продължи бързо напред. Да се прави на перверзник едва ли беше най-добрият начин да избегне вниманието на полицията.

Колата отмина. Бен продължи да крачи. След малко обаче алфа ромеото направи рязък обратен завой и се насочи към него. Бен хукна. Стъпките му отекваха в безлюдната улица. Колата го гонеше. Свистене на спирачки. Чу как вратите се отварят. Някой извика: „Стой! Полиция!“.

Бен хукна още по-бързо. От пряката пред него долиташе музика. Сви в нея и музиката се усили. Уличката свършваше в павирания двор на някогашен склад или фабрика, която сега беше превърната в нощен клуб. Вратата беше защитена със стоманени решетки, а заради мигащите вътре светлини приличаше на врата към ада. Отпред имаше тълпа разпасани холандци, по на двайсетина години, с бири в ръце, които подвикваха пиянски на полуоблечени момичета с обувки с високи токчета. Холандците спореха нещо с охраната и Бен реши, че не ги пускат в клуба. Пазачите бяха двама, с рамене като гардероби. Единият беше с брада, а другият беше с избръсната глава и татуировки над ушите. Поведението и видът им бяха красноречиви, но холандците бяха или твърде пияни, или твърде самонадеяни, за да им обърнат внимание. Като че ли всеки момент щеше да се случи нещо. И наистина, когато Бен все още беше на няколко метра от вратата, едното от момчетата запрати бутилка. Разби се в тухлената стена близо до главата на бръснатия.