Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Специалист по системи за сигурност — каза Апълуд. — Доста широко понятие, нали? — Когато се усмихваше, приличаше на алигатор. — Искам да се запознаеш отблизо с този човек. Той е следващият ти обект. Очаквам резултати.

Дарси присви очи. Липсваше само един отговор.

— Защо го търсим?

— Ще получиш пълна информация по време на полета.

Какво ли е направил Хоуп, за да привлече такова внимание, чудеше се Дарси. Умът й търсеше възможните обяснения. Тероризъм, оръжие, наркотици. Поредният бивш герой, поддал се на порока. Всъщност нямаше значение. Тя вече дебнеше обекта си. От този момент нататък той беше неин, не я интересуваше нищо друго.

— Къде заминавам? — попита тя.

— За Рим. Разбира се, ще ръководиш операцията изцяло и ще отговаряш единствено пред мен. Кога можеш да се приготвиш?

— Готова съм — отговори Дарси.

— Уморена ли си?

— Никак, сър.

— Тогава иди и хвани този човек — каза Апълуд. — Долу те чака кола. Самолетът излита точно след двайсет и четири минути.

Рим

Бен крачеше бавно през тунел, който продължаваше безкрайно, и се вслушваше в ехото на собствените си стъпки. Подът, стените и таванът на тунела бяха бели и облени в ярка светлина, която извираше отвсякъде и отникъде. Докато крачеше напред, започна да си дава сметка за странните произведения на изкуството от двете му страни. Цветовете им сякаш се спускаха към него, виеха се, движеха се, но той не можеше да различи изображенията.

Блъсна се в нещо, което не видя. Протегна ръце и започна да опипва, докато осъзна, че пред него има стъклена преграда. Не можеше да продължи. Присви очи, вгледа се напред… и видя фигура. Мъж с маска. Гледаха се продължително един друг, после онзи сякаш се усмихна. В ръката си държеше пистолет. Пред него имаше две коленичили свити фигури — а може би бяха стотина? Бен заудря по стъклото и се развика, но не се чу нито звук и изведнъж той се почувства безпомощен и хванат в клопка, сякаш нови стъклени прегради изникваха от всички страни. Мъжът с маската се засмя и натисна спусъка. Жертвите му започнаха да пищят.

Бен се сепна и се събуди в тъмнината. Отърси се от мъглата на съня и в продължение на няколко мига съзнанието му като че ли не искаше да прогони кошмара. Тогава си даде сметка, че крясъците са истински и че тежкото думкане идва откъм правоъгълника от светли линии, който очертаваше вратата. Реалността изведнъж се оказа ярка и осезаема. Погледна часовника си и видя, че е един и четиринайсет. Беше напълно облечен, дори с обувки. Вероятно беше заспал от умора.

— Полиция! — изкрещя глас отвън.

Следващото блъскане беше толкова силно, че касата на вратата поддаде. След още един такъв удар щяха да са в стаята, въпреки че бравата държеше.

Имаше три възможности. Първата: остани и виж какво искат. Втората: грабвай ругера и започвай да дупчиш вратата. Бен погледна към прозореца, когато още един тежък удар разтърси вратата. Реши, че предпочита третата възможност. Грабна якето си и го облече.

Вратата се отвори с трясък сред дъжд от трески. Нахълтаха полицаи, които крещяха и размахваха пистолети.

Преди да прекрачат прага обаче, Бен вече беше увиснал на перваза и с едната ръка се опитваше да напипа скобата, която държеше неоновата реклама на стената, на около метър встрани. Увисна на нея. Издържа тежестта му. Както висеше и търсеше опора за краката си, чу как ченгетата тършуват из хотелската му стая. Последваха още крясъци и още един трясък, когато отвориха вратата на банята. Вероятно очакваха да го заварят под душа.

Бен погледна надолу. До улицата под него имаше седем-осем метра. Тротоарът му се струваше около два сантиметра широк. Трафикът не секваше и колите заобикаляха двата полицейски автомобила.

Трябваше да се спусне долу, преди някой да го е видял. Предполагаше, че това ще стане през следващите петнайсет секунди. Продължаваше да търси опора за краката си, но гладката мазилка не предлагаше такива удобства. На два метра вдясно беше водосточната тръба, която изглеждаше здраво хваната за стената. Ако можеше да се добере до нея…

Но той беше твърде далече, за да я достигне. Продължаваше да виси безпомощно. Всяка секунда ченгетата щяха да погледнат през прозореца.

Още две полицейски коли спряха пред входа на хотела. Вратите се отвориха и още четирима карабинери изскочиха отвътре с извадени пистолети. Спуснаха се направо към входа.

А трябваше просто да погледнат нагоре.

— Казах ти, че трябваше да свием вдясно! — караше се Гари Парсънс на жена си, докато шофираше шестместната каравана през нощните улици. — За бога! Картата е у теб!