Скотт Мариани - Изгубената реликва

От опит знаеше, че хората не разкриват лесно тайни с такава стойност. Затова, когато откри търговеца на антики, от когото Тасони беше купил пистолетите, и реши да го притисне, за да измъкне от него информация, която да хвърли светлина върху съдбата на безценната реликва, бруталността на разпита накара някои от най-закоравелите му горили да пребледнеят. Когато най-накрая Шиков се убеди, че антикварят не знае нищо полезно, човекът беше толкова увреден, че едва ли някога пак щеше да се движи, храни и разговаря нормално. Шиков лично сложи край на страданията му, като преряза гърлото му с бръснач.

После търсенето бе продължило, но без резултат. В онези дни Шиков често си мислеше, че Родинго де Крешенцо може би е знаел къде е реликвата — дори може би я бе присвоил, след като бе убил собственика й. Но ако бе така, къде се намираше тя? Следите бяха малко и ненадеждни. Проучванията показаха, че графът е починал от туберкулоза през 1934 г. Синът му Федерико бил убит в Судан през Втората световна война. Единственият жив потомък на Родинго бе внукът му Пиетро де Крешенцо, още ненавършил трийсет, но вече виден меценат на изкуствата и до голяма степен публична фигура.

Известността на младия граф не би попречила на Шиков да измъкне от него информация с насилие. През октомври 1986 г. обаче, когато се канеше да нареди графът да бъде завързан за стол и да се заемат с него, търсенето неочаквано пое в съвсем различна посока. Графът така и не разбра какъв огромен късмет е имал.

Докато бе прелиствал рядка книга за европейската аристокрация от двайсети век, Шиков бе открил, че Родинго де Крешенцо е бил женен за кратко за жена, която впоследствие бе станала една от най-известните художнички на Италия, Габриела Джордани. Доколкото можеше да се разбере от краткия текст, бракът беше приключил внезапно през 1925 г. Годината на дуела.

Откритието бе възбудило въображението на Шиков. Не беше трудно да отгатне възможните мотиви двама мъже да участват в дуел заради жена. Въпросът беше какви тайни бе успяла да научи бившата графиня от Лео Боровски, преди съпругът й да го убие.

Шиков бе продължил да търси. Нито една от биографиите на художничката не споменаваше този епизод от живота й. Фактът, че самата Габриела бе мълчала за това толкова години, го бе заинтригувал още повече.

За хората му не бе трудно да я открият. По онова време тя наближаваше осемдесет и живееше усамотено в къща в провинцията близо до Чезена в Северна Италия.

Шиков помнеше онази звездна нощ, когато с хората му я бе посетил. Радостното чувство, когато нахълтаха в усамотената къща, че най-после е постигнал целта си. Но не беше.

Вместо реликвата бе намерил стар пожълтял дневник, изписан с избледняло от времето мастило. През следващите двайсет и пет години не бе минала и седмица, без той отново да го препрочита като религиозен фанатик, който не се отделя от Библията, сигурен, че в нея е ключът. В края на краищата се бе оказал прав. Въпреки всичко сега, когато отново си бе помислил, че най-накрая ще сложи ръка на желаната реликва, надеждите му бяха попарени за втори път в изоставеното руско гробище. Картата от картината беше точна. Някой обаче го беше изпреварил.

Дали търсенето на „Черната медуза“ най-накрая бе приключило?

Може би , помисли си Шиков. А може би самият той щеше да отиде в гроба, преди търсенето да приключи.

Утешаваше се, че нямаше да бъде единственият.

Той взе единия пистолет. Дръпна ударника и старинният механизъм щракна. Насочи пистолета и натисна спусъка. Ударникът изтрака сухо.

— Бен Хоуп, ти си мъртвец — каза той.

Оттук нататък само тази мисъл би могла да му достави някаква радост.

Манчестър

Малко след полунощ цивилни агенти придружиха Дарси Кейн от хеликоптерната площадка на покрива на регионалната централа на Агенцията за борба с тежката организирана престъпност, записаха името, ранга и номера й и прибраха оръжието й в сейф. След по-малко от три минути я въведоха в голям луксозен офис на последния етаж. Оказа се сама с мъж, за когото дотогава само бе чувала.

Сър Уилям Апълуд, старши директор на разузнаването в Агенцията, назначен лично от вътрешния министър, беше едър мъж на шейсет и две, чиято кожа беше придобила цвета на тебешир от напрежението в работата. Под очите му зад бифокалните очила тъмнееха кръгове. Може би в края на краищата не бе верен слухът, който шепнешком се разпространяваше, че му били нужни само три часа сън на нощ. Когато я въведоха, той вдигна очи и с безизразно лице й кимна да седне на стол срещу полираното бюро пред него.