Скотт Мариани - Изгубената реликва

Гласът по радиото поиска потвърждение. Дарси се колебаеше. Не можеше да се примири с несправедливото отношение към нея. По лицата на Уокър и Маклафлин също се бе изписало пълно недоумение. За всички тях това беше тежък удар. Няколко секунди мълчаха, докато най-накрая Маклафлин каза:

— По-добре отговори.

— Копелета! — просъска Дарси и натисна бутона на радиостанцията. — Тук Алфа едно. Инструкцията разбрана, прибирам се в базата. Край.

Хвърли радиостанцията на Уокър с отвращение.

— Гадно обаждане — отбеляза Уокър.

— Аха — отвърна кратко тя.

После спусна предпазителя на оръжието си, прибра го в кобура и тръгна към хеликоптера.

Рим

За човек, попаднал на място, където е извършено убийство, има две възможности. Първата е да постъпи, както биха постъпили повечето нормални хора — да се обади в полицията. В случая вече беше късно за това. А и Бен не беше склонен да се върти наоколо, за да разбере какво мисли капитан Роберто Ларио за новата „странност“. Разпитът този път нямаше да е така спокоен, а и не искаше да прекара цяла нощ в управлението на карабинерите в опити да убеди няколко много ядосани полицаи, че не е застрелял Тасони и хората му и че не е захвърлил оръжието на убийството на някое място наблизо. Всичко беше твърде комплицирано. Бен не искаше такива усложнения, преди сам да е открил отговорите.

Така че първата възможност отпадаше. Втората, ако нямаше възможност да постъпи като спазващ законите гражданин, беше да действа като убиеца и да се отдалечи от местопрестъплението колкото може повече и възможно най-бързо. Бен крачи забързано през предградието дълго време, без да допуска вихрушката от мисли в главата му да го забави нито секунда. Нощта се спусна, но той продължаваше да крачи. Най-накрая излезе от предградието и когато попадна на по-оживена улица, спря такси. Друго такси, друг хотел.

В десет часа седеше в празния бар долу, нарушаваше забраната за пушене и пиеше тройно уиски, като се опитваше да разбере какво точно се бе случило.

Започна да систематизира фактите. Беше факт, че горилата на Тасони е участвала в обира в галерията, както и че Тасони го е знаел. Сега Тасони беше труп, както и горилата заедно с още един бодигард, който може също да е бил замесен. Това можеше да означава само, че някой прекъсва връзките между тях. И че политикът не е бил на върха на хранителната верига. Работел е за някой друг, по-високопоставен и по-опасен от него.

И това предлагаше отговор на въпроса, който измъчваше Бен през последните двайсет и пет часа. Грабежът явно беше координирана съвместна операция. Италианци и руснаци. Двете групи се държаха настрана една от друга. Това отчасти може би се дължеше на езиковата бариера, но би могло да е и защото двете страни се познаваха и бяха работили заедно и преди. А обединяването на две банди, едната италианска, другата руска, означаваше, че във всяка от страните имаше човек, организирал нещата — подбор, транспорт, логистика.

Може би Тасони е бил човекът зад кулисите от италианска страна. Може би Тасони е бил премахнат от руския му партньор. Но защо? Може би е имало борба за плячката — нищо чудно. Или пък Тасони е бил наказан, защото планът се е провалил? Причините не бяха чак толкова важни. По-важното беше кой стои на върха на хранителната верига.

Бен запали нова цигара и се замисли за онзи, когото беше убил. Анатолий Шиков. Явно беше човек, свикнал с насилието. Явно беше човек, свикнал да прави каквото си иска. Опасен тип. Недисциплиниран, необуздан. Може би имаше и психични проблеми. Бе слаб като лидер, неспособен да оглави за дълго престъпна група. Въпреки това беше поставен начело.

От кого? Влиятелен контакт? Може би Анатолий имаше високопоставен приятел? Или роднина? Или брат?

Или беше нечий син?

Фамилията му бе Шиков. Когато приключи с второто тройно уиски, инстинктът на Бен му подсказа, че човекът на върха трябва да е руснак. И не обикновен крадец на картини. Такива хора не пращаха синовете си да ръководят подобни акции.

Руската мафия. Това до голяма степен обясняваше жестокостта на тези мъже, насилието, липсата на всякакво колебание, когато трябваше да натиснат спусъка.

Той отново се замисли за Донатела и Джани. Спомни си призрачно бледото измъчено лице на Фабио Страда в болницата.

После се замисли и за справедливостта. Кой щеше да я раздаде заради Страда и останалите жертви, заради оцелелите и техните семейства? Роберто Ларио? Едва ли.