Скотт Мариани - Изгубената реликва

Лезли Полък присви устни и кимна.

— Нещата опират до това задачата да бъде поверена на най-подходящите. Имаме хора на разположение. Нужно е само текстово съобщение и… проблемът ще бъде отстранен.

С всяка изминала минута устата на Листър пресъхваше все повече. Знаеше какво да очаква, когато кандидатства да постъпи в отдела. Въпреки всичко разговорът му се струваше сюрреалистичен. Проблемът ще бъде отстранен. Говореха за живота на един човек.

Замисли се за баща си. Преглътна.

— Прочетохте ли досието на Хоуп? — попита Йем с недоверие и се обърна към Мак и Полък.

Мак се зачерви от раздразнение.

— Идеално познавам възможностите му, но не само него сме обучили до това ниво. Той може да бъде отстранен и, разбира се, подобно действие бих подкрепил на този етап. Честно казано, не мисля, че имаме избор в това отношение.

Ферис досега слушаше внимателно, подпрял брадичка на гърдите си. Цъкна с език и осем глави се обърнаха към него като по команда.

— Усещането ми е… — започна той, после млъкна и протегна дългата си кокалеста ръка, за да вземе гарафата с вода.

Наля си бавно в една чаша, после отпи. Листър също си напълни една чаша и я пресуши на един дъх. Блекмор го наблюдаваше. Ферис продължи, като мереше внимателно думите си:

— Усещането ми е, че макар нашият приятел да беше пасив за нас досега… и по принцип мога да се съглася с оценката на колегата ни… има и алтернативна възможност за действие, за която, изглежда, никой от вас не е помислил.

Всички погледи бяха насочени към Ферис, с изключение на Мак, който изведнъж прояви силен интерес към каишката на часовника си.

— Според мен неочакваната намеса на майор Хоуп в ситуацията с Урбано Тасони работи в наша полза — продължи Ферис. — При тези обстоятелства отстраняването няма да е уместен акт от наша страна. Освен това не искам проблемът да се реши тихомълком. Искам този човек да остане жив и да бъде задържан по възможно най-шумния и публичен начин.

— Сър, не съм убедена, че разбирам — обади се Лезли Полък и се намръщи.

Ферис се усмихна хладно. Облегна се и сключи пръсти пред себе си.

— Нека ви разкажа за дядо си. Беше полковник в британската армия. През двайсетте години на миналия век прекарал известно време в Индия, където, като професионален следотърсач и ловец, бил наеман от няколко владетели, за да открива и убива кръвожадни тигри, които нападали и разкъсвали селскостопански работници. И той се справял много добре благодарение на определени методи.

— Сър?

— Всъщност е много просто — продължи Ферис. — Следете мисълта ми. Ако ви обясня как е действал дядо ми, ще разберете какво имам предвид.

Ферис започна и скоро присъстващите схванаха разсъжденията му.

Докато слушаше, устата на Джейми Листър отново пресъхна. В оперативната стая беше топло, но към него сякаш се протягаха ледени пръсти. Той заби поглед в масата. Знаеше, че Блекмор го гледа и следи всяко трепване на лицето му, така че се стремеше то да не изразява нищо.

— Е, така се лови тигър — завърши Ферис. Огледа хората около масата. — Разбирате ли? Това е логично заключение.

Никой не възрази.

— Значи разбрахме се — добави Ферис. — Искам Хоуп да бъде задържан през следващите дванайсет часа. Уведомете италианската полиция.

— Очакваш да го приберат просто така? — каза Мак.

— Не, не очаквам. Затова искам да изпратя наш човек, който да оглави операцията.

— От отдела?

Ферис поклати глава.

— Ние ще стоим настрана.

— Ще ни е нужен някой много добър — отбеляза Йем, — ако искаме да имаме шанс да го заловим. Някой, който не му отстъпва в нищо.

Блекмор я погледна.

— Имаш ли някого предвид?

Манчестър

Видимостта беше много лоша, когато необозначеният воксхол V6 вектра летеше на север по околовръстното шосе на Манчестър с малко под 160 километра в час. Всеки от тримата пътници в колата беше погълнат от собствените си мисли и никой не говореше. Намираха се в особеното състояние на целенасочен покой, при което бдителността и напрежението се контролират от дисциплината на обучението.

Бяха чакали този момент от месеци. Сега, в 11:26 ч. вечерта, в тъмната нощ, те, изглежда, най-накрая щяха да спечелят точка.

Винс Маклафлин седеше отзад с протритите джинси и военното яке, с които не се разделяше. На коленете му лежеше полицейски автомат „Хеклер и Кох MP-5K“, който току-що провери за пети път. На предната седалка Мик Уокър стискаше радиостанцията със засекретени честоти, която бе връзката им с централата и с пилота на необозначения хеликоптер на Агенцията за борба с тежката организирана престъпност, чиито премигващи светлинки се виждаха високо над тях в поройния дъжд.