Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Вече се прави. Ще го хванем. Няма проблем.

Дарси се качи на задната седалка с един от другите агенти и затръшна вратата.

— Да тръгваме — каза тя.

Буитони седна отпред и колата рязко потегли. Последва я второто беемве и най-накрая полицейската кола. Когато излязоха от летището, тя мина отпред и пусна сирените и светлините, за да осигури път в лекия нощен трафик.

Буитони се обърна назад, за да подаде на Дарси карта със самоличността й, значка и пистолет в черен кобур. „Берета 92 FS“, стандартно оръжие на италианската полиция. Беше по-тежък от нейния глок, почти един килограм стомана. В дебелата ръкохватка се побираха седемнайсет 9 мм патрона парабелум.

— Още колко ще пътуваме до мястото? — попита тя и кимна към пътя напред.

— Ще стигнем след петнайсет минути — отвърна Буитони.

— Нещо, от което да имам нужда?

— Вие сте шефът, командир Кейн.

— Тогава закарайте ме там за десет минути.

Шофьорът настъпи газта и малката кавалкада влезе в Рим след малко повече от единайсет минути. Спряха пред станция на метрото, пред която имаше много полицейски коли, микробуси, мотоциклети и тълпа униформени полицаи. Дарси за пръв път виждаше италиански карабинери, с панталоните им на червени райета и пистолетите „Берета“, които ги удряха отстрани при всяка крачка. Тя се питаше дали биха се държали толкова нахакано, ако знаеха колко са смешни с високите до коленете ботуши. Буитони, изглежда, забеляза, че ги гледа, защото попита:

— За пръв път ли сте в Рим?

— Да. И да приключваме с това.

Тъкмо излизаха от колата, когато някой се обади на Буитони по радиото и той се намръщи.

— Бързо — подкани я той, улови я за лакътя и я поведе към входа на метростанцията. Тя се дръпна.

— Говори, Паоло.

Докато тичаха надолу по стълбите, той обясни:

— Видели са Хоуп на охранителните камери да се качва на метрото на три спирки от тук преди минути.

Дарси мина през въртяща се врата.

— Охраняват ли се всички изходи?

— Действаме по въпроса. Не е слязъл никъде, което значи, че още е във влака. Трябва да спре тук всеки момент.

Минаха бързо по тунелите, пълни с тежковъоръжени ченгета. Дарси опъна косата си назад и я завърза с ластик. Извади от задния си джоб бейзболна шапка, тръсна я, за да я разтвори, и я сложи на главата си.

След миг излязоха на перона, където около стотина цеви бяха насочени към тъмния изход на тунела. Дарси провери беретата си. Външно беше спокойна и отпусната. Не искаше Буитони или някой друг да забележи, че сърцето й бие като лудо или че коленете й са омекнали от възбудата на очакването. Едва не извика, когато видя светлините да се появяват в тъмнината. Със свистене на спирачки и пъшкане влакът намали и спря.

Дарси беше толкова напрегната, че имаше чувството, че вратът й ще се счупи. Чу се свистене на хидравликата и вратите се отвориха. По това време на нощта във влака нямаше много пътници, а онези, които бяха там, гледаха с ужас насочените към тях оръжия. Вагоните се напълниха с полицаи. Започнаха да проверяват навсякъде, вътре и вън.

Не след дълго Дарси научи новината.

— Не е тук — каза Буитони и изведнъж като че ли посърна.

Дарси не каза нищо.

— Не се ядосвайте — успокои я той и я погледна в очите.

— Ако се ядосам, ще разбереш.

— Нямам представа как е могло да се случи. — Буитони посочи влака. — Бил е вътре .

— Значи е слязъл, нали? Просто не го е направил на спирката.

Буитони я гледаше с недоумение.

— Нямаш представа с кого си имаш работа, нали? — тросна се Дарси. — Бен Хоуп не е обикновен престъпник или дребен мафиот, когото можеш да арестуваш на улицата или да спипаш спящ в някой склад с нос, натъпкан с кокаин. Той е командос от специалните десантни части. Нямаш представа как ги обучават там.

— А вие откъде знаете?

— В предишната ми част изпращаха персонала си да се обучава от техни инструктори. Физическа подготовка, въоръжен и ръкопашен бой, кормуване, спасяване на заложници, спасителни и превантивни операции… И това беше само за закуска.

Буитони повдигна вежди.

— Гадно.

— Повярвай ми, няма дума, която да опише колко е гадно. Както няма дума на английски или италиански, която да опише достатъчно добре колко грандиозно сте оплескали нещата тук.

Буитони се опита да възрази, но Дарси не му обърна внимание.

— Набий си го в главата. Този човек може всичко. Може да изчезне. Може да не допусне да го арестуваме седмици наред, може да се измъква от всякакви ситуации. Това е най-трудната мишена, която можете да си представите, а какво правите вие? Улеснявате го. Оставяте го да ви прави на глупаци. Не че е толкова трудно. Недей да спориш с мен, Паоло. Знаеш, че съм права. — Тя погледна към тунела зад неподвижния влак и към ченгетата, които извеждаха обърканите пътници. — Предполагам, че дори в Италия понякога се налага подземните линии да се ремонтират и поддържат.