Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Макар че никога няма да достигнем вашия пример.

Дарси не обърна внимание на сарказма му.

— Значи е възможно да се изключи част от електрозахранващата релса и все пак да остане някакво осветление.

— Мисля, че ще се справим.

— Направи го.

Буитони заговори по радиостанцията. След малко му се обадиха и му докладваха, че е готово.

— Добре. Влизаме.

Буитони я изгледа.

— Кой влиза?

Дарси посочи него, себе си и останалите полицаи наоколо.

— Всички ние. Искам още петдесет души да влязат от другата страна, там, където Хоуп се е качил. Трябва да е някъде по средата.

След три минути Дарси и Буитони поведоха групата, която трябваше да провери тунела на метрото. Извън станцията беше горещо и задушно. Дарси не беше свикнала на такава горещина. Памучното поло залепна за гърба й. През известни интервали имаше мъждиви фенери, но като цяло осветлението беше лошо и през повечето време се движеха в почти пълна тъмнина, ако не се броеше светлината от фенерчетата им. Нищо не помръдваше, с изключение на някой обезпокоен от приближаването им плъх.

— Това е забавно — отбеляза Буитони, докато крачеха няколко метра пред останалите.

— Откъде знаеш толкова добре английски? — попита го Дарси.

— Майка ми е от Глостър. Живеехме в Англия, докато станах на десет, а после се преместихме в Рим.

— Значи познаваш добре града.

— Доста добре — отвърна той. — А вие откъде знаете италиански? Говорите добре.

— Вечерно училище.

Продължиха мълчаливо. Буитони изглеждаше замислен.

— Просто не разбирам — обади се той след малко. — Много хора подозираха Тасони. От години се говорят за него разни неща, които така и не бяха доказани. Да го застрелят обаче в дома му… Защо? И какво общо има този Хоуп?

— Изобщо не ме интересува дали Тасони е искал да е следващият Мусолини и дали Хоуп не е направил на света услуга, като му е видял сметката. И не ме интересува защо го е направил. Той е мой и ще ми падне в ръцете.

Буитони се обърна към нея и лъч от фенерче освети за миг лицето й. Забеляза изражението й и щеше да каже: „Виждам защо са те изпратили“, но размисли и замълча.

Минаха още двайсет минути.

— Безполезно е — каза Буитони, докато крачеха в тъмнината. — Сигурен съм, че не е слязъл тук.

— Бил е тук — възрази Дарси. — Не усещаш ли миризмата?

— Само не ми казвайте, че в школата са ви учили да надушвате плячката си като хищник на лов.

Това не би го изненадало. Започваше да си дава сметка що за човек е новата му шефка.

Дарси не отговори. Буитони подуши топлия влажен въздух.

— Тук усещам миризма само на плъхове, мръсотия и потта на петдесет карабинери.

— Аз усещам и още една миризма — каза тя. — На бензин за запалка.

Трепкащото жълто пламъче на запалката „Зипо“ не беше особено полезно в тъмния тунел. Беше по-добре от нищо, но си имаше и своите недостатъци. Металната запалка започваше да загрява неприятно в ръката му и Бен се питаше кога напоеният с гориво памук вътре ще достигне точката на запалване. Паренето на пръстите обаче беше за предпочитане пред възможността да се изпече като парче бекон, ако в тъмното се докоснеше до електрозахранващата релса.

Смяташе, че полицията вече е успяла да блокира цялата подземна мрежа. Може би заради инстинкта му или заради опита, но бе започнал да се безпокои все повече и след като отмина две спирки на метрото, реши да скочи от почти празния вагон, преди да е стигнал до третата. Третата щеше да е изпитание за късмета му. И беше сигурен, че много скоро ченгетата щяха да плъзнат по тунелите като язовци в заешка дупка.

Докато крачеше по мръсния чакъл между релсите, ритна нещо тежко и масивно. На мъждукащата светлинка от запалката видя, че е стар гаечен ключ. Беше ръждясал и очукан и вероятно беше изпуснат тук преди години. Хрумна му нещо. Вдигна ключа и леко го бутна към електрозахранващата релса.

Никаква искра. Подозренията му се оправдаха. Ченгетата явно бяха изключили захранването в тази част от тунела и вече приближаваха пеша. Следващата спирка вероятно вече гъмжеше от полиция и бяха пуснали група, която да го залови между спирките. „Поне аз бих постъпил така“ — промърмори сам на себе си.

Но не можеше да им позволи да го открият. Изгаси запалката, пусна я в джоба си при ругера и продължи в тъмното. Поне нямаше защо да се пази от токов удар. Мина покрай мъждива светлинка и после продължи слепешката. На всеки няколко метра протягаше лявата си ръка и докосваше стената, за да се ориентира. Зидарията беше груба и неравна под пръстите му. След няколкостотин метра обаче докосна нещо гладко и меко, което прошумоля и потъна, когато го натисна. Беше полиетилен, който закриваше отвор в стената, широк почти колкото тунела. Напипа края му и го отдели от стената. Усети хладен полъх върху лицето си.