Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Не съм прекалено наивно политическо животно.

Тасони се усмихна.

— Но сте човек със собствено мнение. Уважавам това. Е, какво ще кажете, синьор Хоуп? Само двамата, по мъжки, да се опитаме да оправим света?

„Ти, аз и пресата на половин Италия“ — искаше му се да каже, но се сдържа.

— Много щедро предложение. Благодаря, но тази вечер трябва да съм в Лондон.

— В такъв случай може би сте свободен за обяд? Тук наблизо знам един прекрасен ресторант.

— Може би друг път.

— Е, добре. Както казвате, друг път. — Тасони извади от джоба си визитка. — Ако пак дойдете в Рим.

— Човек никога не знае — отбеляза Бен и мушна визитката в джоба си, без да я погледне.

Разделиха се с кимване. Тасони тръгна към асансьора, а Бен — към стълбището.

На рецепцията в хотела го чакаше тайнствено съобщение от Роберто Ларио. Бен се поколеба, посегна към телефона си и си спомни, че не работи. Когато попита дали може да ползва стационарен телефон, от новия му фен клуб бяха повече от щастливи заради възможността да го въведат в претрупания малък офис зад рецепцията и да го засипят с предложения за чай или кафе. Отне му няколко минути, докато успее учтиво да ги отблъсне.

— Тази сутрин получих странно обаждане — каза Ларио. — Реших, че е добре да ти кажа за него. Жена, която много настояваше да говори с L’eroe della galleria , след като те гледала в новините по телевизията.

Бен изпъшка.

— Роберто, не се чувствам герой. Какво искаше тя?

— Не ми спомена. Но ми се стори доста разстроена. Италианка. Живее в Монако. Казва се Мими Ренци.

— Ти какво й каза? Нали не си й разкрил къде съм отседнал?

— Обещах само да предам съобщението. Нищо повече.

— Много добре. Изглежда, е поредната побъркана репортерка.

— Стори ми се възрастна — възрази Ларио. — Много възрастна. Не мисля, че е репортерка.

— Все ми е едно, Роберто. Скоро заминавам и не ме интересуват никакви възрастни жени от Монако, които и да са те.

Бен се качи горе и събра багажа си бавно и спокойно. Още не се беше възстановил от падането по аварийното стълбище, а и рамото го болеше. Подремна малко, защото почти не беше спал през нощта, а и за да даде почивка на ума си.

Не се получи съвсем. Неспокойни сънища с много шум и болка го събудиха малко преди два. Стаята го задушаваше. Взе отново душ, облече се непохватно, после взе багажа си и слезе долу, за да уреди сметката си. Собствениците не искаха да вземат никакви пари, така че се наложи доста да ги убеждава. След като най-накрая успя да се откачи, прекоси Рим и измина трийсетте километра на югозапад до летище „Фиумичино“. Остави джипа до офиса на фирмата за коли под наем и провери полета си. Оказа се, че поради технически причини ще се забави с един час. Нямаше да излети преди пет.

Намери телефонен автомат и се обади на Джеф Декър в „Льо Вал“. Джеф не вдигна и той му остави съобщение, че е на летището и чака полет за Лондон и че ще се върне след няколко дни. В действителност нямаше представа какво го очаква там и не му се искаше да мисли за това, преди да стигне.

След като остави съобщението, той намери тихо място в дъното на залата за излитащи пътници и се загледа в хората. Наблюдаваше родителите и децата им. Двамата влюбени в ъгъла и смръщените съпрузи насреща. Бизнесмена, който преглеждаше документи с изписана на лицето тревога. Тълпата отегчени пътници, подмамени в множеството бутици и лъскави магазини с безмитни стоки. Витрината на магазина за електроника беше изпълнена с екрани с различни размери, някои от които излъчваха филм, а други — новинарска емисия. Бен очакваше отново да се появи собствената му физиономия, така че всички наоколо също щяха да я видят. След миг щяха да го разпознаят, да започнат да го сочат с пръст, а той нямаше къде да се скрие.

За негов късмет опасенията му не се оправдаха. Вместо това предадоха репортаж за ареста на някой си Тито Палацо, еколог, обвинен преди няколко дни, че е хвърлил буца въглища по кандидата за президент Урбано Тасони в знак на протест срещу предизборното му обещание да построи още електроцентрали на въглища в страната.

Това обясняваше червенината на лицето на Тасони. Бен се усмихна замислено.

После показаха как полицаи извеждат Палацо от апартамента му и го качват в полицейска кола. Той крещеше:

— Да, хвърлих буцата! И пак ще я хвърля!

Някои от хората гледаха телевизионните екрани.

— Браво на него — засмя се един мъж. — Жалко, че не застреля това копеле.