Скотт Мариани - Изгубената реликва

Бен не се интересуваше особено от емоционалното възмущение на графа от главорезите, причинили чудовищните щети. Беше слушал подобни приказки стотици пъти. Прескочи няколко реда.

Погледът му се спря на нещо, което привлече вниманието му. Разследващият екип беше установил една интересна и странна подробност. Най-малко двама от нападателите бяха успели да се измъкнат невредими — и местонахождението им оставаше неизвестно. Което означаваше, че с изключение на няколкото по-големи платна, които не биха могли да носят, са могли да изнесат доста от останалите картини. Въпреки това единственият експонат, който бил откраднат — и единственият, който бандата се опитала да открадне, а не просто да унищожи — бил сравнително евтина графика на Гоя.

Бен повдигна вежди. Учудването му нарасна, когато продължи да чете — някои от картините, унищожени или останали недокоснати, стрували десетки, дори стотици милиони евро, докато според експертите графиката на Гоя не струвала повече от половин милион.

Странно. Бен не смяташе, че е единственият читател на „Ла Република“ тази сутрин, който се пита каква е била целта на крадците. Дали просто не са се изплашили, когато са видели, че плановете им са осуетени? А може би не са имали представа за стойността на картините?

От една страна, само аматьори биха грабнали първия попаднал пред очите им експонат — а онези бандити очевидно не бяха такива. Доказваше го начинът, по който бяха преодолели охраната. Бяха се подготвили добре. От друга страна, разсъждаваше Бен, професионалните крадци на картини не се компрометират, като остават на местопрестъплението, за да убиват и изнасилват заложници. Просто отмъкват каквото могат за възможно най-кратко време и изчезват.

Престъплението изглеждаше шизофренично и нелогично. Като че ли фазата на планирането беше дело на човек, подходящ за тази работа — много внимателен, педантичен, задълбочен. А осъществяването е било поверено на човек със съвършено различен темперамент. Човек с психопатични отклонения.

Бен остави вестника, отпи глътка от изстиващото кафе и се замисли за непоследователността в случилото се. Снимката му го гледаше от заглавната страница на вестника. Бутна я настрана, още по-смутен и объркан. Мина му през ум просто да остави на Страда картичка със съболезнованията си. В болницата сигурно имаше откъде да купи. В краен случай и обикновен лист щеше да свърши работа. Можеше да го мушне под вратата на стаята или просто да го остави на рецепцията. И да се махне от тук.

Героят от художествената галерия забелязан да се измъква намръщен от болницата.

Точно когато се канеше да тръгне, Бен чу приглушени гласове и видя група от двама мъже и три жени да влизат във фоайето с две подсмърчащи хлапета. Всички бяха със зачервени очи. Най-възрастната жена тихо плачеше в носна кърпа. Седнаха в далечния край и единият от мъжете сложи ръка на раменете на жената. Бен ги огледа по-внимателно от мястото си и му направи впечатление, че една от жените прилича много на Донатела Страда, но е по-възрастна и по-пълна.

Мъжете го забелязаха. Един от тях побутна възрастната жена, която също вдигна разплаканите си очи към него. Станаха колебливо, после възрастната жена тръгна към него. Бен също се изправи.

— Видяхме ви по новините — каза жената на италиански. — Знаем кой сте. — Подаде му ръка. — Донатела беше моя дъщеря.

— Приемете най-искрените ми съболезнования.

— Дошли сте да видите Фабио? — попита тя.

Бен кимна.

— Не знам дали той ще иска да ме види. Канех се да си тръгвам.

— Фабио непременно ще иска да види човека, който поне се е опитал да спаси жена му и детето му — каза жената твърдо.

Бен установи, че не може да откаже, защото жената го хвана за ръката и го поведе към стаята. Тя почука на вратата.

— Фабио? Антонела е.

Бен чу тих глас отвътре, почти шепот. Влязоха.

Дясната ръка и десният крак на Фабио Страда бяха на екстензия. Главата му беше омотана в превръзки, на врата имаше шина. Лицето му беше отекло и цялото бе в синини.

Всички от семейството влязоха. Възрастната жена улови дланта на зет си и я стисна. Посочи Бен и раненият бавно отмести погледа си към него. Жената прошепна нещо в ухото му. Фабио Страда кимна едва забележимо. Мъката в очите му беше толкова дълбока, че Бен трябваше да положи усилие, за да не отклони погледа си. За момент те сякаш проведоха безмълвен разговор, в който си казаха много повече, отколкото с думи.