Скотт Мариани - Изгубената реликва

Майски не го беше виждал толкова зле. Вдигна ръка и Гурко млъкна.

— Чичо? Добре ли си?

Не получи отговор. В продължение на няколко секунди Майски беше убеден, че Шиков е получил още един инфаркт. Масирания, който всички мрачно очакваха. Представи си мъртвото тяло на чичо си в ковчега и дългата погребална процесия. Сто черни лимузини, една след друга по пътя към гробището.

На шкафа имаше гарафа с вода и кристални чаши. Майски се спусна натам, напълни една чаша и започна да отваря чекмеджетата, за да търси друг флакон с лекарство, но тогава старият вдигна ръка и отвори очи. В очите му нямаше сълзи. Само дълбок, безмълвен гняв, от който по гърба на Майски пробягаха тръпки.

Шиков си пое дълбоко въздух. Задържа го доста дълго, после бавно издиша. Посегна надолу и отвори средното чекмедже на бюрото си. И извади пистолет.

Стар автоматичен маузер. С колекционерска стойност, от деветнайсети век, но в идеално състояние. Оръжието блестеше от смазка. Цевта беше дълга и се стесняваше конусовидно. Майски се вторачи в него и в продължение на една дълга минута беше убеден, че Царя ще застреля и двамата. Гурко, защото не бе опазил живота на Анатолий. И него, Майски, задето не го бе предупредил за опасността.

Беше нечестно. Дори брутално. Обаче нечестността и бруталността бяха известни качества на Григорий Шиков. Майски очакваше цевта да се насочи към него. Очакваше трясъка на изстрела, парещата болка на 7,63-милиметровия куршум.

Не се случи. Вместо това Шиков улови пистолета за цевта като чук. С лявата ръка вдигна рамкираната графика и стовари ръкохватката на пистолета върху стъклото. Продължи да удря, докато рамката не стана на парчета и картонът под картината и самата тя не се смачкаха до неузнаваемост.

После Шиков пусна на бюрото унищоженото произведение на изкуството сред парчетата стъкло и прахоляк. Дръпна графиката и тя се скъса на две. Мушна пръсти между парчетата и картона и с доволно сумтене извади пожълтяло парче сгъната хартия. Ръцете му трепереха от възбуда, докато го разгъваше. Наведе се и се взря в него.

Майски дотогава не беше виждал Гурко озадачен. Само Шиков и племенникът му знаеха какво бе останало скрито между картината и рамката в продължение на цели осемдесет години.

Шиков най-накрая откъсна поглед от пожълтелия лист и погледна Майски.

— Подготви гълфстрийма — нареди той.

— Къде отиваме?

— В една разрушена църква в Санкт Петербург в Русия — отговори Шиков. — За да върнем „Черната медуза“.

Рим

Бен стана преди осем, взе продължителен душ, облече се и се измъкна незабелязано от хотела. Доколкото знаеше, снимката му беше във всички вестници и се излъчваше по всички телевизионни канали. Усещането не беше приятно. Винаги беше успявал да се придвижва незабелязано и анонимността се беше превърнала в негова втора природа. А сега изведнъж все едно се беше оказал в светлината на гигантски прожектор, който го следваше навсякъде и привличаше всеобщото внимание.

Слънцето вече припичаше и трафикът беше безумен, докато Бен се движеше с шогуна към болницата „Сан Филипо Нери“. На рецепцията в болницата цареше хаос, както навсякъде другаде в града. Бен си проби път през тълпата и успя да научи, че Фабио Страда е в стая №9, в затворено отделение на петия етаж. Той избегна претоварените асансьори и се качи по стълбите.

Когато застана пред стая №9 обаче и вдигна ръка, за да почука, се замисли. До този момент го беше движил импулсът да види Страда. Сега, когато беше тук, не знаеше какво да му каже.

Здрасти. Аз съм този, който не успя да спаси жена ти и детето ти. Как се чувстваш днес?

В края на коридора слънцето през прозорците осветяваше малко фоайе с мека мебел, рафтове със списания и автомат за кафе. Нямаше никого. Реши да си даде малко време, колкото да събере мислите си. Пусна няколко монети в машината и се насочи към далечния ъгъл с пластмасова чашка горещо еспресо. В Италия кафето дори от автоматите беше прекрасно.

Седна, отпи от кафето и потъна в мисли. Някой беше оставил на масата пред него вестник с първата страница надолу. Обърна го.

Първо видя, че вестникът е „Ла Република“. Второто, което забеляза, беше собствената си физиономия зад волана на джипа и още две цветни снимки, показващи опустошенията в академия „Джордани“. Изруга и прегледа набързо статията.

Лошо. Името му беше отпечатано пет-шест пъти още в началото на текста. Медиите обичаха сензационните етикети и за него вестникът беше избрал L’eroe della galleria . Героят от галерията. Материалът многословно цитираше непотвърдени сведения, че спасителят на заложниците бил бивш агент на британските специални десантни части, после изказване на капитан Роберто Ларио от римската полиция и на офицера от карабинерите, които бяха щурмували галерията. Следваше изявление на единствения оцелял собственик на галерията за шокиращото унищожаване на няколко безценни произведения на изкуството.