Скотт Мариани - Изгубената реликва

На екрана репортерът с каменно лице млъкна за по-голям ефект, после обяви, че полицията разследвала възможни връзки на Палацо с радикална екологична терористична организация, известна като Фронт за освобождение на Земята, или ФОЗ, която беше поела отговорност за различни акции, от забиване на стоманени клинове в дървета, предназначени за изсичане, до взривяване на мачти с антени за мобилни телефони. После показаха кадри от самото нападение. Тасони изглеждаше невъзмутим, докато крачеше към голямата лимузина, заобиколен от бодигардове с черни костюми и тъмни очила. Всички бяха едри здравеняци. Един от тях очевидно си шиеше костюмите по поръчка, тъй като едва ли можеше да си купи готов костюм за своите размери. Журналистите наобиколиха Тасони, светкавиците засвяткаха, заваляха въпроси, полицаите едва удържаха тълпата. Когато Тасони се канеше да се качи в лимузината си, съвсем ясно се видя как природозащитникът Тито Палацо си проби път през полицейския кордон и улучи лицето на Тасони с нещо черно, голямо колкото юмрук.

Тасони се олюля от удара. Тълпата полудя, полицията едва я удържаше. Операторът, който снимаше, показа в едър план как раненият политик се качва в колата. Едрият бодигард се спусна, за да избута камерата настрани. Един от демонстрантите го удари и свали очилата му. Настъпи суматоха и кадърът замръзна върху лицето на бодигарда.

Остана на екрана около секунда, но изображението се запечати в паметта на Бен и остана пред очите му дори и след като говорителят премина към следващата тема.

Бен беше толкова стъписан, че дори не забеляза кога е разлял кафето си.

Изобщо не го интересуваше предизборната платформа на Урбано Тасони или популярността му сред италианските избиратели.

Последният кадър го извади от релси. Едрият мускулест мъж. С едно тъмнокафяво и едно лешниково око.

Бен все още гледаше към телевизионния екран, когато чу като в просъница, че обявяват полета му. Погледна часовника си. Пет без пет. Взе багажа си и все още като замаян тръгна с върволицата хора, която се изнизваше от залата.

Докато крачеше, звуците и гледките наоколо като че ли се сляха в един неразгадаем хаос. Забави крачка, загледан в пода. Някой с тежък куфар се блъсна в него и възмутено зацъка с език, но Бен не си даваше сметка, че пречи на движението.

Спомни си как Тасони отпрати мъжете пред стаята на Фабио Страда в болницата, когато видя, че Бен е вътре. Сега разбра. Имаше само една причина политик от ранга на Тасони да отпрати охраната си по този начин. Свидетелят вътре би могъл да разпознае едрия бодигард, участвал в грабежа.

Което означаваше, че Тасони е знаел.

Бен все още беше доста далеч от изхода, когато спря като закован. Пътниците започнаха да го заобикалят, както бърза река заобикаля скала.

Не , помисли си. И каза гласно: „Не!“.

Обърна се решително и тръгна в обратна посока. Стигна до сейфовете за багаж. Извади от портфейла си солидна сума, мушна портфейла си в сака и заключи сака в сейф №187. За онова, което възнамеряваше да направи, не му трябваше много багаж. Излезе вън и потърси с очи опашката на такситата.

Ричмънд, Лондон

Договорът на Брук Марсел като консултант по психология на отвличането към „Стърмър-Уейнрайт Асошиътс Лимитид“ — фирма за оценяване на рискове — й позволяваше да разполага с времето си и да подготвя докладите си у дома. Една от добрите страни на гъвкавото работно време беше възможността следобедите да посещава местния фитнес салон, както направи днес. В залата нямаше почти никакви хора. След машините за бягане и гребане, упражненията за коремните мускули и тежестите наближи четири часът. Последна бе тренировката на бягащата пътека. Брук дишаше през носа и гледаше право напред. Усещаше как мускулите й се напрягат и се изпълват с кръв и кислород, глезените й пареха, сърцето й биеше учестено.

Десет секунди преди да минат двете минути по програма, телефонът в джобчето на шортите й завибрира. Тя намали темпото и спря пътеката. Обаждаше се сестра й.

— Днес ми звучиш доста по-добре — каза й Брук, след като забеляза оживлението в гласа на Фийби.

— Мисля, че направих голяма грешка — отвърна Фийби, едновременно объркана и радостна.

— Маршъл?

— Да. Мисля, че сгреших. Реагирах неадекватно и сега съжалявам.

Брук слушаше мълчаливо.

— Нали ти казах за квитанцията, която открих?

Как можеше да забрави?

— От „Тифани“?

— Беше права. Било е подарък за мен. Даде ми го снощи на вечеря. Фантастично златно колие.